полусън

Зад тънките завеси се разсъмва.
И утринната нежна светлина
чертае плахо облите контури
 на топлите ми, гладки рамена.
 Прокрадва се надолу. Колебливо.
 Дъхът ти я преследва мълчешком.
 Телата ни са истински красиви,
 когато си говорят за любов.
 А старото легло простенва тихо,
 задъхано от толкова много обич.
 Която няма как
 да преразкажа в стихове.
 Не мога просто.
 Няма как...
 Не може.

... и нямам сили

Най-тъжната любов се свива в скута ми.
А аз я лъжа, че все още има смисъл.
Тя ще ми вярва няколко минути.
И после уморено ще притихне.
Познава те. И знае - не е вярно.
Безсмислено е всичко. Безнадеждно.
Една объркана сълза опарва
почти преглътнатия ѝ копнеж за нежност.
И тя заспива - крехка и ранима -
в напълно непотребните ми длани.
Кажи ми как да я оставя да си иде,
макар и двете да разбираме, че трябва...