Слънчево, с превалявания...

Понякога, когато завали,
горите в мене стават много тъмни.
И тъничките борови игли
пробождат дланите ми до разсъмване.
Тогава ставам диря на сърна,
която си изгубил от очите си.
Понеже ти не плачеш, затова
очите ти се пълнят със мъниста.
Понеже аз потъвам в плюшен мъх,
посоките ми свършват много рано.
Дъждът е някакъв вълшебен дух
и цяла нощ в гората ще остане.
Сега не казвай "Днеска не вали"...
Ти няма как да видиш вътре в мене.
Пороите ми стават на реки,
но Слънцето е огненочервено.
Недей да търсиш нищо в този стих.
/Банално е да мислиш, че сравнявам
дъжда със някакви изплакани сълзи
и с някаква непоносима драма./
Не...Всъщност, просто заваля...
/Изглежда пролетта ми се завръща./
И аз се скитам боса под дъжда,
а иначе...а иначе съм същата...

И ти го знаеш...

Само вятър струи между клоните.
А в небето - полулуна.
Отлетели са всички кораби,
натоварени с тишина.
Мойте мисли са водни кончета
и кръжат над едно море
от дълбоки, дълбоки обичи.
А е плитко. До коленé.
И очите ми търсят острова
със един омагьосан фар.
Над смълчаните нощни покриви
се откъсва една звезда.
Тя навярно е предсказание -
теб те има извън моя сън.
През един милион разстояния
аз съм твоя.
Твоя ще съм...