тази, която забравяме

Понякога те гледам отдалече.
И хем ми става хубаво, хем тъжно.
Красива си... А малките човечета
не осъзнават своята ненужност.
И пъплят по гърдите ти, усърдно.
Дълбаят в тялото ти рана подир рана.
Сърцата им са остри, като тръни.
Студени като смърт. И много празни.
Повярвали във своето величие,
те бързат все...А за къде - не знаят.
Не им остава време за обичане,
улисани във гонене на... Края.
А ти танцуваш своя бавен валс.
И с шепот
им пееш майчината си любов.
И им прощаваш.
Накрая ги приемаш във сърцето си.
Прах при прахта...
И друго няма.

безсилни думи

Аз никого не съм обичала така.
До болка. До небето. До безсилие.
До лудост. До копнеж да ти се дам,
задъхана от толкова обичане.
До стон. До бездиханност. До сълзи.
До ярък взрив в сърцето на покоя.
До нежност, от която ме боли.
До нужда да съм твоя. Само твоя.
Понеже никога не съм обичала така,
не зная как да ти го кажа. Извинявай.
"Обичам те" ... не стига. За това
ти го повтарям,
и повтарям,
и повтарям...

някога, някъде...

Понякога си спомням, че летях...
Било е в други светове, навярно.
В които, щом повярваш в любовта,
не си навличаш тежко наказание.
В които няма корени. И не тежиш
от неизплаканите си безсъния.
В които да обичаш не боли...
И всяка нощ е нощ на пълнолуние.
Но тук е... друго. Тези светове
тук будят смях. И нищичко не значат.
А помня, че съм имала небе.
Едно небе за литнали глухарчета...

Un ange passe*

*

Край тях прелитат ангели. Безброй.
А някои за мъничко поспират.
Тя се усмихва на крилете им. А той
изглежда, че дори не подозира.
Тя се усмихва нежно. През сълзи.
И после дълго съзерцава тишината.
Той гледа... някъде. И пак мълчи.

Прелитат ангели край тях.
И от крилата им
над нея се посипва светъл прах.
Завихря се. Обгръща я. И я отнася.
И в дългата им, плътна тишина
внезапно става много празно...

*****

Намълча ли се... Аз оглушах
от тишината на онези нощи,
в които чаках. Плаках. И не спях.
А ти... мълчи ли ти се още...
Сега ти подарявам тишина.
Натрупала съм я във себе си.
Огромна.
Вече съвсем не мога да я побера.
Вземи я цялата. За спомен.
Изслушай я. Да чуеш как болях.
И как се пълних с празноти и бездни.
А после се научих да мълча...
да избледнявам...
да изчезвам...
...

където стихват всички ветрове...

Все по-тихо болиш. А очите ми
са се превърнали във неми езера.
Понякога над тях прелитат птици.
И ми напомнят колко съм сама.
Понякога изгрява кратко слънце
от нежна дума, казана от друг.
И облаците плахо се разкъсват,
прегърбени от толкова много студ.
Понякога в съня ми ме прорязваш
и после идват дълги дъждове.
А ти болиш затихващо. От ляво.
Където някога съм имала сърце.