latitude and longitude - far away.

Аз съм далече. Толкова далече.
Едва ли ще поискаш да ме стигнеш.
Аз съм през шест обезлунени вечери.
Във най-зеления нюанс на синьото.
Аз съм на трийсет парсека
от твоето мълчание.
(И съм нарочна, точно като него.)
Аз съм едно огромно разстояние
между мечтите си и тебе.
Аз съм на хиляди пресечки
от сърцето ти.
Била ли съм по-близо? Излъжи ме...
Или недей... Сега съм там, където
това, което ме боли, си няма име.
А ти...
ти просто се изтече през очите ми,
оставяйки ми много празно място.
Но вече всичко е ужасно незначително.
И за точно за това - прекрасно.

инсомния

Да ти разкажа ли за изтънелите си дни
и за прозрачните си нощи, във които
е някак невъзможно да заспиш,
защото има музика в звездите.
Защото вятърът прилича на момче.
(На теб, когато знаеш как да ме обичаш.)
Защото в стаята ухае на небе.
А аз съм всички непораснали момичета.
Да ти разкажа ли как цялата Земя
трепти от някаква любов без име...
Кажи ми как... кажи ми как да спя,
като Луната е събудена. И синя.
Като навън Нощта разказва тишини,
а в мен тежи от цветове и думи...
В прозрачните ми нощи не се спи.
А само се обича. До безумие.

единствената





Тази тъжна любов
се е свила в сърцето ми
и не иска да тръгне от там.
Няма другаде дом.
Няма друго убежище.
Тя е
толкова много сама...
Този свят ѝ е страшен.
Враждебен. И чужд.
И я плаши безумно.
До отчаяние.
Във очите ѝ -
капки предпролетен дъжд.
Във които се давят сияния.
"Остани..." - ѝ прошепвам.
"Остани. Остани...
Ще се справим, нали?
Няма друго обичане.
А това,
щом така ни боли,
значи просто е истинско.
Значи просто е истинско..."

...

След толкова повярвани лъжи
вече не помня как се вярва в думи.
Не говорѝ.
Не говорѝ.
Не говорѝ.
Харесвам тишината помежду ни.
Харесвам тази мълчалива лекота,
в която всичко постепенно изтънява.
Остава само послевкусът на тъга
по сладостните устни на забравата.
Остават само няколко сълзи,
които ще изплача много тайно.
Не говорѝ.
Не говорѝ.
Не говорѝ.
Не зная как да вярвам в думите.
Не зная...

>>