А теб те няма, за да ме прегърнеш...

Огледалото е мълчаливо. Като дим.
Мъчи се от близо да ме види.
Да докосне устните ми със очи
и така да ме остави. Да си ида.
Да се скрия в облак от тъга.
В избеляла риза от копнежи.
Да потъна в перлена печал.
Мълчалива.Тиха. Безутешна.
Чувствам се бездомна и сама.
Цялата Вселена ме отрича.
И една безкрайна пустота
се оглежда в образ на момиче...

5 коментара:

  1. :((((
    хей ... сякаш нарочно ми доказваш, че можеш и да ме натъжиш със стиховете си ...
    много е хубаво но ...
    не ти отива ...
    искам усмивки :)

    ОтговорИзтриване
  2. And you are not here to hug me ..

    The mirror is silent, just like a smoke
    It's trying to see me so close
    to touch my lips with its eyes ,to provoke
    and let me walk , and let my foes

    to hide within a cloud of sadness
    into a fading shirt of longings
    to sink into a pearl like sorrow
    to be silent , quiet and inconsolable

    I feel so homeless and alone
    and all the Universe denying me
    a huge and endless hollow emptiness
    is looking in a the girl I see....

    ОтговорИзтриване
  3. ето усмивки :)))
    И благодаря ви!

    ОтговорИзтриване
  4. ...разплакващо е...но прекрасно въпреки това...и все пак аз ще чакам да мине оранжевата вода - в оранжево пишеш усмихващи стихове, нали? :)

    ОтговорИзтриване
  5. и аз чакам :)
    И вярвам, че ще мине...

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.