Снощи Облачето се разсърди на Луната. Вече цяла зима, всяка вечер я завиваше с тънкото си, почти невидимо одеалце, но снощи не го прави.
Просто мина край нея и дори на се обърна. Луната се сви. Брадичката и потрепна, миглите и се спуснаха над тъжните очи, за да прикрият бликналите в тях сълзички. Прииска и се да викне след него...да попита поне...защо...Но не го направи. Знаеше, че добре възпитаните Луни никога не викат след тръгващите си Облачета. Беше и чудно как така...какво се беше случило, че то я подмина...Друга Луна ли беше намерило? Обидата в нея тежеше...Поне...поне да беше казало защо...Помръкна блясъка и. Златистата и кожа се покри с тъмни петънца. Звездите тревожно заблестяха. Зашушукаха като пчели в мастиления кошер на небето.
А Луната мълчеше...Искаше и се да потъне в най-черната дупка на космоса, да я погълне и никога, ама никога повече да не засвети! Болеше я от обида. Болеше я, защото се чувстваше предадена. Чувстваше се пренебрегната...Изоставена...Не знаеше дали обича Облачето. Никога не беше се замисляла за това. Просто знаеше, че то идва, стопля я, завивайки я с ефирното си одеалце, без да скрива сияйната и красота и някак... мислеше, че това е нормално. Нали тя беше Кралицата на Нощното небе... Сега обаче и стана някак празно. Да, звездите си бяха там...И с тях можеше да си говори. Но сега техните брътвежи и се струваха ужасно досадни. Вятърът и той се завърташе около нея, ама с него какво ли може да си каже една Луна...вятър-приказки... Няколко други облачета, като видяха, че Луната е сама се втурнаха едно през друго да я прегръщат, обаче техните одеалце не стига, че не топлеха достатъчно добре, ами на всичко отгоре скриваха лъчистите и блясъци...Луната ги отпрати с пренебрежение. Искаше да е сама. Съвсем сама. Малкото облаче си беше заминало. Беше я изоставило. Без дори да помаха за сбогом. Чак сега тя осъзна, че то не е било просто Облаче. Било е най-специалното Облаче от всички. Нейното Облаче. Луната обърна гръб на Земята, покри с длани очите си и неудържимо се разрида...Плака така цели три дни...А ако за миг поне беше погледнала към Земята, щеше да види...
Щеше да види как Нейното Облаче просто изпълнява задълженията си. Бедната Луна не знаеше, че най-добрите облачета получават привилегията да се превърнат в капчици от първия пролетен дъжд, с който се завръщат тревиците по поляните. А Нейното Облаче безспорно беше най-доброто. Затова именно него избраха да поведе ятото облачета към очите на Пролетта, където всички дружно щяха да се гмурнат и да се излеят над Света под формата на кристални, свежи капки дъжд.
Малкото Облаче просто не обичаше сбогуванията. Не искаше да натъжава Луната. Не искаше да и каже, че неговата съдба е да се излее над Земята. Че неговият живот под формата на облаче е бил до тук. Сега трябва да се превърне в пролетна сълзичка и да напои семенцето на най-усмихнатата зелена тревичка. Мислеше си, че Луната ще го забрави бързо. Кралиците бързо забравят малките ефирни облачета. Така си мислеше Облачето, докато потъваше в топлите очи на Пролетта...И продължаваше да си мисли така, докато превърнато в сребриста капчица летеше към една горска поляна. Малкото му облачево сърчице се свиваше от мъка, че никога няма да може да погали Луната отново. И болката от това караше Капчицата, в която се беше превърнало да искри още по-кристално.
Най-после Облачето-Капчица тупна на меката горска почва. Заоглежда се и смело започна да си проправя път през нападалите борови иглички, семена от шишарки и разни буци пръст към спалнята на бебетата на тревата - малките семенца. Други капчици се втурнаха след него. Семенцата кротко спяха зимния си сън и чакаха дъждът, който щеше да ги събуди. Облачето - Капчица си избра едно малко, сънено семенце, гушна го в нежната си прегръдка и му прошепна, че вече е време...време е за разлистване... Семенцето отвори очи, целуна капчицата, тя попи в жадните му устни и то бавно започна да се превръща с пролетно стръкче трева. Протегна крехко коренче надолу, вкопчи се здраво в земята и с всички сили протегна ръчички нагоре, прокопавайки си път към въздуха и небето. Когато челцето на тревичката се подаде над земята беше нощ. Зеленото стръкче се измъкна, изтръска полепналите по него прашинки пръст и пое дълбоко въздух. Беше прекрасно! Свежия нощен въздух, аромата на разлистена гора, тихия шепот на вятъра...Тревичката погледна към небето. Трептящите светлинки на звездите я накараха да премалее от красота... Но златистия диск на Луната накара сърчицето и да спре да бие за секунда. Когато видя Луната, изплуваща иззад хребета на близката планина сякаш хиляди спомени от някакъв друг, отдавна минал живот нахлуха в съзнанието и... Луната и липсваше! А тревичката никога до сега не беше я виждала. Но така и липсваше докосването и...шепота и, усмивката... И в този миг Луната я съзря - малко, крехко стръкче трева, току-що излюпило се от зимен сън, с още измачкана дрешка...но с някакъв особен сребрист отблясък. Съвсем не беше като другите тревички. Беше крехка, почти ефирна и някак почти нереално отразяваше лунните лъчи, когато се плъзваха по дребното и зелено телце. Луната не спираше да я гали. Някаква особена нежност предизвикваше в нея тази тревичка. Сега всяка нощ Луната я обгръщаше с лъчи и малко по малко онова чувство, което си беше тръгнало заедно с Облачето се връщаше у нея.
Живяха така цяла пролет. И почти цяло лято. Пред прага на есента един човек със сламена шапка, тъмносин дочен панталон и потник на райета дойде на горската поляна, извади остра метална коса и...тревите се разридаха...Сребристо-зеленото стръкче беше между първите, които паднаха посечени. От раната му бликна мъничка светла капчица и се търкулна в пръстта. Още преди да попие обаче един слънчев лъч я парна. Само за секунда тя проблясна като диамантче в пръстта и после ...просто изчезна... Но другите тревици, вглеждайки се внимателно към небето видяха как капчицата отлита на горе, превърната в почти прозрачно бяло Облаче.
Когато нощта се спусна Луната отчаяно се взираше в поляната да срещне своята малка тревица...но нея я нямаше. Бедното Лунно сърце изкрещя от болка. Не искаше...нямаше сили вече да бъде изоставяно. Не искаше вече никога да обича. Никога! Защото всички, които обикнеше си тръгваха...
Лунните сълзи са тежки. И невидими. Може да разберете кога луната плаче, само ако в сърцата ви има детектор за лунни сълзи. Иначе те остават невидими, съвсем невидими. Но на малкото Облаче не му трябваше такъв детектор. То чувстваше Луната с душата си, с цялото си същество. И когато усети сълзите и яхна най-бързия див вятър, за да стигне до нея. Да и каже, че пак е тук. Че всъщност никога не си е тръгвало. Че винаги са били заедно. Че я обича. Че е Нейното Облаче. И колкото и сезони да се сменят, те пак ще са заедно. През зимата то ще я гали и завива с нежността си, през лятото тя ще го прегръща с лъчи. Че раздялата е нещо, което не съществува. Защото когато обичаш...просто те има.
Няма коментари:
Публикуване на коментар