Феята, която остана без усмивки

В една пролетна гора, на една поляна с много божури имаше една малка, съвсем мъничка къщичка. Съвсем като истинска - с веранда, със капаци на прозорците и с комин, през който понякога излизаше дим - само че, съвсем, съвсем миниатюрна. Колкото една футболна топка, може би. В нея живееше една малка фея. Феите обикновено живеят самички. Обаче никога не са самотни. В мислите им винаги е пълно с неотложни дела, с думи, и с усмивки. На тази фея , понеже вече нямаше място в мислите и, усмивките се бяха преместили на лицето и. Една голяма на устните и по много мънички в очите. Имаше усмивки даже в дланите и, сутрин, когато поръсваше тревата с роса.
В едно майско утро феята беше събрала всички листенца на божурите, беше ги изпрала и тъкмо ги простираше по тревите, когато усети някаква тъга да се шляе на около. Озърна се и го видя - един магьосник, целият в черно. Такъв, мъничък, също като нея. Феите и черните магьосници не се обичат по принцип. Даже скрито враждуват по между си. Но точно този магьосник се стори на феята не като другите. Стори и се, че е някак светъл от вътре. Пооправи един-два кичура в косите си, поопъна крилцата си ( защото беше малко суетна фея) и застана пред черния магьосник. Попита го дали случайно не е изгубил нещо. И дали случайно тя не може да му помогне по някакъв начин. Черният магьосник изсумтя. Те не са много разговорливи магьосниците. Тогава феята го покани в къщичката си на чай с курабийки. Не, че имаше курабийки, но пък имаше малка печка с малки дърва и малък огън, имаше малко чувалче с истинско брашно от най-златното жито, имаше също мед, от най-хубавите диви цветя, и лешници, които една катеричка и подари за рождения ден, и даже истинска канела от остров Ява, която някаква птичка и беше донесла. Докато черния магьосник си почиваше, феята замеси ароматно тесто за ароматни меденки, запали малкия огън в малката печка, нареди кръгчетата, които щяха да се превърнат в курабийки в една малка тавичка и сложи на огъня малка тенджерка с вода и липов цвят. Ето сега от малкия комин на малката къща излизаха тънки струйки дим, които се гонеха и преплитаха, летейки към небето.
Предложи на черния магьосник да свали черната си дреха, понеже в къщичката и беше топло. Когато го видя без грозното тежко наметало, тя разбра, че това е най-уязвимият магьосник на света. Дожаля и за него. Искаше и се да му върне светлината. Още преди чаят да заври и медените курабийки да заухаят вкусно, тя измъкна от стария скрин на нейната баба-фея един магичен пъстроцветен плащ и облече малкия черен магьосник с него. По бледото му лице пропълзя руменина, и устните му, отвикнали да се усмихват, този път успяха да повдигнат тромаво ъгълчетата си.
Чаят и курабийките бяха готови. Малката фея подреди на малката масичка малък поднос със медени сладки, малки чашки от шапчици на желъди с димящ липов чай и седна на фотьойла , който всъщност беше едно цъфнало глухарче. Очите и се взряха в тези на магьосника. Тръпки полазиха по телцето на малката фея. Ами че в тях имаше толкова много болка! Чак крилцата и от бледосини със златисти точици потъмняха и заприличаха на нощно небе. Беше и трудно да говори с него. Феите и черните магьосници нямат общ език. Но някак си, тя успя да го убеди, че е добронамерена и просто иска да му помогне. Разказваше му случки от живота си, от време на време той споделяше по парченце от своята болка и...лека-полека очите му просветляваха. Реши да остане при феята. Тя нямаше нищо напротив.
Тъкмо щеше да има кой да събира дърва за малката печка, да оправя керемидите на малкия покрив когато завали, да носи тежкото ведро с вода от кладенчето до къщата...и също да слуша нейните историйки. И някой, на който да дава половината от усмивките си, защото вече и по дланите и нямаше място и те капеха от пръстите и вечер, когато палеше звездите над Божурената ливада.
Може би месец живяха така -черният магьосник и малката фея. В техния мъничък свят беше лесно да си създадат собствен език, на който да се разбират. Говориха си почти без думи. Един ден, докато малката фея учеше една пчела как да разпознава най-узрелите диви теменужки с най-ароматен нектар, чу едно прошепнато "обичам те". Сепна се... Крилцата и забравиха да пърхат и тя тупна на земята учудена. Огледа се и видя малкия черен магьосник облегнат на шапката на една гъба-манатарка да излъчва обичане. Сърчицето на феята затупка бързо. Не знаеше ли редно ли беше да се случва това. Беше ли възможно черен магьосник да се влюби във фея? И дали...феите се влюбваха в черни магьосници? И защо нощите и бяха безсънни напоследък? Тя стана, поизтръска се от няколкото полепнали по дланите и прашинки и тръгна към малкия магьосник. Когато очите им се срещнаха, той съвсем на глас, и съвсем убедено каза "Обичам те". Очите на феята се разшириха. Заприличаха на малки балончета. Някаква топлина изпълни цялото и същество... Как само бе имала нужда от това! Някой да я обича. Просто да я обича. Улисана в своите феически занимания, улисана да следи цъфтежа на цветята и настроенито на птиците тя никога не се беше замисляла има ли нужда да бъде обичана. И сега изведнъж...един черен магьосник стои пред нея и я кара да се чувства както никога преди. Плаха руменина пропълзя по бузките на феята. Тя сведе очи на долу и срамежливо прошепна "Аз също".
Животът в малката къщичка на Божурената поляна се промени. И преди там беше лъчисто и слънчево, но сега всичко беше двойно. Феята започна да учи малкия черен магьосник как се подрежда росата сутрин по тревите, обясни му как точно да отваря пъпките на божурите за да не намачка листенцата им, показа му как се палят звездите и единственото нещо, което можеше да се каже за тях двамата беше Щастие.
Но с минаването на дните малкия черен магьосник започна да посърва. Феята му даваше усмивки в изобилие, но сякаш не му бяха достатъчни. Някакъв страх витаеше около него. Сърчицето на феята се свиваше тревожно. Усещаше как в нейния магьосник назряваше нещо черно и изпепелително.
Една сутрин тя стана и... не можа да излезе на вън. Малкия черен магьосник беше залостил всички врати и прозорци на къщичката. Дори и малкия черен комин.
Феята се уплаши. Попита го защо е това. Очите на малкия магьосник бяха като тъмни бездни. Той не искаше неговата фея да дава от усмивките си на тревите, нито на птиците, нито на цветята, нито на небето, нито на пчелите...Не искаше ръцете и да докосват росата. Не искаше устните и да целуват маргаритките за "Добро утро". Искаше всичко това само и единствено за себе си.
Понеже малката фея искаше да направи щаслив своя малък черен магьосник, тя заживя така...Но само след седмица посърна. Крилцата и изтъняха, изгубиха цветовете си. Усмивките и изчезваха - вече не капеха от пръстите и, когато палеше малкия огън в малката печка. Нямаше ги и в дланите и, когато поливаше незбравките в саксията. Изчезнаха от очите и. Остана само онази, на устните и. Но малкия черен магьосник взе и нея. Заключи я в една кутийка и я сложи в джоба си. Да е винаги с него. И само за него. Малката фея съвсем посивя. Сърчицето и почти не биеше. Вместо усмивки, започна да развъжда сълзи. И една нощ реши да избяга. Изчака малкия черен магьосник да заспи и се промуши в една миша дупка зад скрина на баба-фея, която той беше пропуснал да залости.
Тръгна по тъмните тунели под земята, лута се дни наред из тези коридори като лабиринти и един ден, рано призори успя да намери изход към повърхността на земята. Фучеше силен вятър. Малката фея изобщо не знаеше къде се намира. Беше самотна за пръв път. Страхуваше се. Тръгна на посоки да търси пътя към своята Божурена поляна. Не знаеше на къде да върви. Но изведнъж чу познато бръмчене. Беше онази пчела, която малката фея учеше да разпознава най-хубавите диви теменужки. Пчелата радостно закръжи около нея. Почти без да си поеме дъх и разказа, как черния магьосник се развилнял, когато видял, че феята му я няма. Как изпотрошил прозорците на къщичката и, как накъсал усмивките и на малки парченца и ги разпилял по северния вятър...
- Води ме на там...-прошепна феята.
Не разбра кога са стигнали до Божурената поляна. Не можа да я познае. Тревите бяха пресъхнали без роса. Листенцата на божурите бяха кални и изпомачкани. Къщичката и беше тъмна и изпочупена.
Малката фея седна на връхчето на една тревичка и заплака.
Само това умееше да прави вече. Плачеше лесно.

Не чу стъпките. Когато вдигна очи той стоеше пред нея. Плаха усмивка пропълзя по устните и. За пръв път от много време. Очите и срещнаха тези на Звездоброеца, който живееше на върха на една топола близо до нейната полянка.
Гледаше я изпитателно. Звездоброецът познаваше малката фея отдавна, но никога не беше виждал сълзите и. Сега те му се сториха много страшни.
Не знаеше как да ги спре, но знаеше, че може да опита. Предложи на малката фея заедно да оправят капаците на прозорците на къщата и. После заедно подредиха росата по тревичките, изпраха листенцата на божурите, простряха ги на поляната. След това седнаха на верандата на малката къщичка и малката фея дълго, дълго разказва на Звездоброеца за малкия черен магьосник и откраднатите и усмивки. Звездоброецът не казваше нищо. Но искаше да върне цвета на крилцата на феята и усмивките в очите и. Когато нощта се спусна, двамата заедно запалиха звездите. Той предложи на феята да се разходат по Млечния път. Та нали самият Звездоброец се грижеше за него и се гордееше в това. Дълго скитаха сред звездите. Малката фея от Божурената ливада имаше нужда да сподели с някого себе си. Постепенно цветът на крилцата и се връщаше. Ако случайно някоя нощ беше тъжна, Звездоброецът и поднасяше най-красивия звездопад, по-красив от всички фойерверки на света. Така бродейки сред цветята денем, и сред звездите нощем, малката фея и Звездоброецът откриваха разпиляните парченца усмивки .Събираха ги. Постепенно успяха да сглобят голямата усмивка на устните и. Малко по малко се връщаха и усмивките в очите и.
Понякога дори и в дланите и се плъзваше по някоя усмивка.
Малката фея беше щастлива. Почти беше станала себе си.
Не знаеше как да се отплати на Звездоброеца от Върха на Тополата.
Не знаеше той щастлив ли е.
За това реши да му подари един вълшебен подарък. Улови най-красивата си пеперуда и помоли Звездоброца да погледне света през крилете и.
Сега за него Светът щеше да е различен. Който е поглеждал нещата около себе си през пеперудени криле, знае, че нищо не е същото вече.
Открива красотата навсякъде около себе си. И тя остава в него. За винаги.
А усмивките...още се пилеят на малки късчета из тъмната гора. И още Звездоброецът и малката фея ги събират. А след като ги съберат...
Феята се надяваше, че след като съберат всичките и усмивки, Звездоброецът ще стане най-щастливия звездоброец във вселената.
:)
P.S. Не знам края на историята, за това е така ...претупан :(

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.