На един човек, който неусетно се превърна в неделима част от ежедневието ми и който значи много, страшно много за мен.
Защото правиш времето да спира.
Защото правиш ми сълзи от смях.
Защото правиш вечерите сини.
Защото правиш от дъжда - дъга.
Защото приказките ти умеят да са живи.
Защото с теб е хубаво да се мълчи.
Защото в тебе себе си намирам.
Защото ти си просто...ти...
Бих искала да мога да оставя
до теб, в нощта, докато спиш,
един мъничък, бял подарък.
Един мъничък кратък стих.
Без много думи. Без излишности.
Със много нежна тишина...
целувам те със плахи устни
и просто ти благодаря...
П.П. Ще помоля да не се коментира този стих. Благодаря ви. :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар