По-голямо от Вселената...

Ти ме събираш, когато от бурите
в посока на никъде се разпилявам.
Ти ме усмихваш, когато във тъмното
сълзите по миглите тихичко парят.

Ти ме мълчиш, когато съм в себе си…
когато от думите смисълът чезне.
Ти ме възвръщаш, когато, отнесена,
политам на долу към глъхнеща бездна.

И в мене се ражда нещо голямо…
Нещо, което не съм и сънувала.
Нещо без име. Неназовано.
До днес на света не съществувало.

И е топло. И галещо. И така ми е хубаво…
И се смея, и плача. На пролет приличам.
И чак ме е страх, че така съм се влюбила.
Както никой до днес Тебе обичам…