Понеже нямам си криле...

По "Страната Която Не Е"на Астрид Линдгрен



Това е онзи час, съвсем вълшебен,
във който милват се денят с нощта,
часът, във който лятото ухае
и посребрените липи блестят.

Това е тайнственият час,когато,
макар наужким, мога да летя,
морето става гладко и заспива
и светва пъстролампено градът.

Понеже нямам си криле,душа разпервам.
Летя. Градът смалява се под мен.
Небето е палитра на художник,
в която чезне гаснещият ден.

Летят край мене жълти парашутчета-
подарък са ми от шептящите тополи.
с криле ме поздравяват шумни гларуси.
За малко да летят до мен се молят.

Часът на Свечеряването е магия.
Врата към Страната Която Не Е.
Пътувам на там. Всяка вечер пътувам.
А всъщност пътувам...към свойто сърце.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.