Небето е поляна от синчец,или от незабравки,може би.
А слънцето, като самотен нарцис,цъфти сред сините треви.
Протяга своите листенца,за да докосне моя град.
Да си откъсне малко обич,да стопли синия си свят.
Протягам му ръка.С усмивка.И то ме залюлява сред лъчи.
Хамак ми сплита,за да ме прегърне и гмурва се във моите очи.
А Вятърът (какъв нахалник!), лудешки се завърта покрай нас.
Превръщам се във слънчев лъч и светя!И спускам се в нозете на Бургас.
Усмихнатото Слънце ме търкулва по тихите алеи край морето.
И аз, искряща цялата от обич, докрай раздавам си сърцето.
А после,малко уморена, превръщам се отново във момиче.
Нощта се спуска.Слънцето заспива ,усмихнато,защото го обичам...
Няма коментари:
Публикуване на коментар