Не плача. Оазисите са за други.

Гласът ми. Мислите. Червените луни.
Копринените нишки на тъгата.
На вън вали. Не чу ли? Пак вали.
Аз спирам. Друга е нататък.
Рисувах птици. Шиех им небе
от някакви мечти, назаем взети.
Накрая, със отчаяни ръце
свалих крилата им. И скрих небето.
Тогава точно заваля отново.
Но не е дъжд. Не е. Нали?
Това са сребърните капки на отровата.
Не виждаш ли? Тъга вали...
А аз ще тръгвам. Някъде. На изток.
Където хоризонтът ражда изгреви.
Не ме завръщай. Няма ме. Не искам.
Ще се удавя в тези тъжни стихове.
Не можеш да си мой, разбираш ли...
Понеже още си на всички минали.
Очите ми от днес са сухи извори.
Принадлежа изцяло на пустинята.

2 коментара:

  1. I don't cry .The oases are for others.

    My Voice, My thoughts, The Moons- full,red
    the silky threads of my own sorrow
    It's raining outside,"It's raining"-I said
    and Here I stop , another woman will follow
    I was drawing birds , and wings I was sewing
    made of some dreams that I have borrowed
    and then at last they didn't start soaring
    I took the wings off and hid the sky for tomorrow
    Then heavy rain came suddenly out agian
    it wasn't rain ... we both knew the way
    these were silver drops poisoned with pain
    can't you see what it is ?It is sorrow that slay
    I will be going , i'll be bound to the East
    where sunsets are born from the deep bluish sea
    don't make me come back,don't want at least
    cos' I will get drawn in the sad lines of thee.
    You can never be mine , don't You know it...
    Because You are ex- to so many before
    My eyes are wells, where water's not flowing
    I belong to the desert,and not to the shore...

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.