Пианистката, която прави мост през времето

Отдавна не е ставало дума за хората зад прозорците...А това е лошо.
Добре, че днес минах по улицата на Пианистката, та се сетих да разкажа за нея.
Тя живее зад един френски прозорец с бели тюлени завеси, които стигат чак до пода и когато времето е хубаво, оставя едното му крило отворено.
А можете да си представите колко щастлив се чувства вятърът от това. Издува тъничкото перде и се промъква тихомълком в стаята, завърта се около китайската ваза в ъгъла и се подпира на пианото да послуша...
Днес направо му завидях.
Къщата на Пианистката се намира на една от онези улички, по които човек минава два или три пъти в живота си, но никога не може да забрави. Те са покрити с павета, между които са поникнали тревички, а тротоарите им са с разкривени и напукани плочки, надигнати от коренищата на дърветата. Но това не пречи на никого, понеже никой не ги използва за да паркира там колата си.
А самите дървета дружелюбно махат с листа и току отронват някое, колкото да закичат косите ми. Покрай тротоарите са наредени огради с наполовина тухлени или каменни зидове и наполовина - ажурни парапети от ковано желязо с красиви орнаменти. Като надникна зад тях, виждам дворове с бели плочници, по които слънцето обича да се изляга и да мърка с гласовете на всички котки. А самите котки се чувстват пълноправни господари не само на плочките и слънцето, а и на градините, обрамчени с чемшири, и на хризантемите, и на бръшляните, оплели стените на сънливите къщи.
Точно така изглежда и къщата на Пианистката. Тя има широка веранда с няколко стъпала и прекрасни френски прозорци, през които може да се влезе направо в гостната. Там има един стар дъбов бюфет, в който има едно шише ликьор от вишни, кутия шоколадови бонбони, които са били любимите ми, когато съм била на 5, а днес вече не помня, че са съществували, малки стъклени чинийки за сладко, пакет салфетки и нещо, което Пианистката нарича кафе, но аз знам от баба, че е смес от ръж и леблебия. И си мисля, че би било прекрасно да прекарам следобеда си с чаша от тази напитка и музиката на Пианистката. Обаче понеже никой не излиза да ме покани, аз продължавам по улицата, над която се носят шепа слънчеви лъчи, някакъв аромат на есен и звуците на пианото. И въобще не ми е странно, че до там, до където се простира мелодията, фасадите на всички сгради изглеждат като чисто новички, няма ги петната от влага и островчетата мъх, паветата и плочките са подредени в равни редове и се разхождат хора...Мъже с папионки, пенснета и джобни часовници, госпожици с дълги двуредни гердани и чадъри за слънце и деца, които търкалят обръчи с пръчка... Дори самата аз изглеждам различно - роклята ми е дълга и кремава, на ситни червени цветчета, косата ми е овладяна в някаква кротка прическа и чак ми иде да пърхам с мигли.
Но когато прекрачвам прага на музиката, всичко става отново същото - и дънките ми, и къщите с изронена мазилка, и прегръбените тротоари...
Не знам магия ли е...Но има един остров във времето и пространството, на една улица, край една къща, от чийто прозорец извира музика като вълшебство...