Отдавна не е ставало дума за хората зад прозорците...А това е лошо.
Добре, че днес минах по улицата на Пианистката, та се сетих да разкажа за нея.
Тя живее зад един френски прозорец с бели тюлени завеси, които стигат чак до пода и когато времето е хубаво, оставя едното му крило отворено.
А можете да си представите колко щастлив се чувства вятърът от това. Издува тъничкото перде и се промъква тихомълком в стаята, завърта се около китайската ваза в ъгъла и се подпира на пианото да послуша...
Днес направо му завидях.
Къщата на Пианистката се намира на една от онези улички, по които човек минава два или три пъти в живота си, но никога не може да забрави. Те са покрити с павета, между които са поникнали тревички, а тротоарите им са с разкривени и напукани плочки, надигнати от коренищата на дърветата. Но това не пречи на никого, понеже никой не ги използва за да паркира там колата си.
А самите дървета дружелюбно махат с листа и току отронват някое, колкото да закичат косите ми. Покрай тротоарите са наредени огради с наполовина тухлени или каменни зидове и наполовина - ажурни парапети от ковано желязо с красиви орнаменти. Като надникна зад тях, виждам дворове с бели плочници, по които слънцето обича да се изляга и да мърка с гласовете на всички котки. А самите котки се чувстват пълноправни господари не само на плочките и слънцето, а и на градините, обрамчени с чемшири, и на хризантемите, и на бръшляните, оплели стените на сънливите къщи.
Точно така изглежда и къщата на Пианистката. Тя има широка веранда с няколко стъпала и прекрасни френски прозорци, през които може да се влезе направо в гостната. Там има един стар дъбов бюфет, в който има едно шише ликьор от вишни, кутия шоколадови бонбони, които са били любимите ми, когато съм била на 5, а днес вече не помня, че са съществували, малки стъклени чинийки за сладко, пакет салфетки и нещо, което Пианистката нарича кафе, но аз знам от баба, че е смес от ръж и леблебия. И си мисля, че би било прекрасно да прекарам следобеда си с чаша от тази напитка и музиката на Пианистката. Обаче понеже никой не излиза да ме покани, аз продължавам по улицата, над която се носят шепа слънчеви лъчи, някакъв аромат на есен и звуците на пианото. И въобще не ми е странно, че до там, до където се простира мелодията, фасадите на всички сгради изглеждат като чисто новички, няма ги петната от влага и островчетата мъх, паветата и плочките са подредени в равни редове и се разхождат хора...Мъже с папионки, пенснета и джобни часовници, госпожици с дълги двуредни гердани и чадъри за слънце и деца, които търкалят обръчи с пръчка... Дори самата аз изглеждам различно - роклята ми е дълга и кремава, на ситни червени цветчета, косата ми е овладяна в някаква кротка прическа и чак ми иде да пърхам с мигли.
Но когато прекрачвам прага на музиката, всичко става отново същото - и дънките ми, и къщите с изронена мазилка, и прегръбените тротоари...
Не знам магия ли е...Но има един остров във времето и пространството, на една улица, край една къща, от чийто прозорец извира музика като вълшебство...
Показват се публикациите с етикет хората зад прозорците. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет хората зад прозорците. Показване на всички публикации
Песничката на пекарката
Неделя. Преди обяд. Едно такова мързеливо, мързеливо...Чак вятъра го мързи.
По улиците с най-мързеливата си походка се размотават само две мързеливи котки. Няколко гълъба се обаждат. Мързеливо, разбира се.
И един мързелив гларус мързеливо изграква. Колкото да напомни за себе си.
Измислям си...
Зелени къщи, жълти къщи, сини къщи...с островърхи червени покриви и петлета-ветропоказатели.
С малки верандички и балкончета с цветя. С дървени капаци на прозорците и пъстроцветни перденца.
И една пекарка.
Зад нейния прозорец винаги е светло. Ама не такова обикновено светло, ами някак празнично светло. И уютно светло.
От време на време я виждам като преминава край прозореца - бялата и рокля, запретнатите над лактите ръкави, косата, свита в леко отпуснат кок.
Виждам я как меси тесто. Как изтупва брашното от ръцете си и около нея се разхвърчават бели облачета. Виждам как точи тънки кори и как изрязва формички за курабийки. Виждам очите и. И те като прозореца- светят празнично и уютно. Виждам зачервените и бузи и слънцето в усмивката и. Понякога пее. Не разбирам езика и. Ама песничката е страшно заразителна - една такава жизнерадостна и направо кара меденките в тавите да подскачат от веселост. Първи те са готови - половината остават така, другата половина пекарката "облича" с глазура. Захарна и шоколадова. После прави кифлички. С мармалад, с крем, с маково семе. А след това баници. И козунаци. И едни мънички курабийки, поръсени с много захар. След това отваря широко всичките си прозорци и нарежда тавите там да изстиват. Ммммм, как започва да ухае само...Изведнъж мързеливата неделя изчезва. Вратите на сините, жълти и зелени къщи се отварят една по една и към оранжевия дом на пекарката тръгват, подтичват, препускат всички жители на моя град, онзи, зад прозорците. И майстора на чадъри, шивачката, която шие кукли със сърца, въжеиграчът и момчето, което продава сладолед, срамежливия пощальон, момичето, което никога не знае какво иска, джуджето с боровинковата супа, таралежът с велосипед с едно колело, децата, които са достатъчно богати ( купуват си кукли със 17 усмивки), коминочистачът с цвете в бутониерата...всички...
И пекарката със слънце във усмивката излиза на зелената полянка пред своята къща, заръчва на розите в градината да свият малко бодлите си и постила червено-бели карирани покривки на земята. В плетени подносчета подрежда баничките, кифлите, меденките, курабийките, питките и пастите с крем и с най звънкия глас на света съобщава "Начало на еженеделния пикник!"
Неделята не е мързелива. Неделята се смее на глас. Неделята пее най-странната и най-жизнерадостна песничка, която съм чувала.
А аз си мисля, ако я нямаше пекарката във моя град, дали щяха да се случват чудеса?
По улиците с най-мързеливата си походка се размотават само две мързеливи котки. Няколко гълъба се обаждат. Мързеливо, разбира се.
И един мързелив гларус мързеливо изграква. Колкото да напомни за себе си.
Измислям си...
Зелени къщи, жълти къщи, сини къщи...с островърхи червени покриви и петлета-ветропоказатели.
С малки верандички и балкончета с цветя. С дървени капаци на прозорците и пъстроцветни перденца.
И една пекарка.
Зад нейния прозорец винаги е светло. Ама не такова обикновено светло, ами някак празнично светло. И уютно светло.
От време на време я виждам като преминава край прозореца - бялата и рокля, запретнатите над лактите ръкави, косата, свита в леко отпуснат кок.
Виждам я как меси тесто. Как изтупва брашното от ръцете си и около нея се разхвърчават бели облачета. Виждам как точи тънки кори и как изрязва формички за курабийки. Виждам очите и. И те като прозореца- светят празнично и уютно. Виждам зачервените и бузи и слънцето в усмивката и. Понякога пее. Не разбирам езика и. Ама песничката е страшно заразителна - една такава жизнерадостна и направо кара меденките в тавите да подскачат от веселост. Първи те са готови - половината остават така, другата половина пекарката "облича" с глазура. Захарна и шоколадова. После прави кифлички. С мармалад, с крем, с маково семе. А след това баници. И козунаци. И едни мънички курабийки, поръсени с много захар. След това отваря широко всичките си прозорци и нарежда тавите там да изстиват. Ммммм, как започва да ухае само...Изведнъж мързеливата неделя изчезва. Вратите на сините, жълти и зелени къщи се отварят една по една и към оранжевия дом на пекарката тръгват, подтичват, препускат всички жители на моя град, онзи, зад прозорците. И майстора на чадъри, шивачката, която шие кукли със сърца, въжеиграчът и момчето, което продава сладолед, срамежливия пощальон, момичето, което никога не знае какво иска, джуджето с боровинковата супа, таралежът с велосипед с едно колело, децата, които са достатъчно богати ( купуват си кукли със 17 усмивки), коминочистачът с цвете в бутониерата...всички...
И пекарката със слънце във усмивката излиза на зелената полянка пред своята къща, заръчва на розите в градината да свият малко бодлите си и постила червено-бели карирани покривки на земята. В плетени подносчета подрежда баничките, кифлите, меденките, курабийките, питките и пастите с крем и с най звънкия глас на света съобщава "Начало на еженеделния пикник!"
Неделята не е мързелива. Неделята се смее на глас. Неделята пее най-странната и най-жизнерадостна песничка, която съм чувала.
А аз си мисля, ако я нямаше пекарката във моя град, дали щяха да се случват чудеса?
Майсторът на чадъри
На третия етаж в едно блокче, от онези, старите кооперации от петдесетте години, дето имат дворове с цветя и чимширени лабиринти, има един прозорец с обикновена бяла дървена дограма. Обаче с много весели перденца. Карирани. На оранжеви, жълти, червени и бели квадратчета. Зад него живее един майстор на чадъри. Той се буди сутрин в пет часа и четиринайсет минути. Задължително. Още не знам защо. Ама винаги тогава се буди. Става, измива се, оправя прическата на рунтавия си мустак и започва да крои. Плата за чадърите. Номерата, които смята да свърти на внука си.Ризи за гларусите...И така до около десет часа. Когато стане десет, майсторът на чадъри си прави мляко с канела и мед и чаша със сапунена вода и излиза на малкото балконче, което гледа към павираната уличка.
Сяда на едно нисичко столче, отпива блажено от горещото си мляко, после издухва през една тръбичка цял рояк сапунени балони и ми звъни по телефона.
Да си наловя малко. Балони с приказки. Защото в неговите балони има заключени приказки. Прозрачните сферички се носят над Бургас, а в тях са скрити хиляди вълшебни историйки. И който иска, може да си улови. Ама или никой не иска, или никой не ги вижда. Обаче тъкмо има повече за мен. Събирам си цели шепи сапунени мехури със скрити вълшебства.
След като си изпие млякото и след като си издуха всичката сапунада стария майстор на чадъри се прибира и започва да облича спиците на чадърите. Със скроените от него специални рокли за чадъри. Те са като балеринските :) Така като се завъртят и се разтварят като цветове на маргаритки. Обаче освен че са много красиви, неговите чадъри са и вълшебни. Попитайте Мери Попинз :) И на мене ми подари такъв чадър. Летателен. Летя си понякога с него. Когато ми е скучно. Или когато сапунените балони , които майстора ми изпраща са много високо.
На обяд той си прави сандвичи с масло и сирене и прави една хууубава купчинка трохи...каква ти купчинка, цели две шепи, ама нарочно. За гълъбите. Те кацат на терасата му и обядват заедно с него. Когато се наобядва, стария чадърен майстор прибира всички чадъри, тези които е направил и онези, дето още са ненаправени
и сяда в един люлеещ се стол за следобедната си дрямка.
Понякога сънува кораби.
Друг път сънува децата си...че се връщат...Ама това са едни тъжни сънища...няма да разказвам за тях сега.
Във три часа точно камбанката на звънеца му го измъква от следобедната дрямка.
Внукът му. Само той му е останал. И аз, разбира се, но аз не съм му роднина.
Играят на домино. Понякога си разказват истории и пият чай. Друг път изваждат кутията със съкровища на дядото и отпътуват далеееч, далеч във времето.
Понеже , разбира се, старият майстор на чадъри не е обикновен майстор на чадъри, той си има в съкровищницата :
1. Флейтата на Питър Пан.(подарил му я в знак на благодарност)
2. Първият чадър на Мери Попинз.(дала го за ремонт, но той и направил по-хубав и тя му оставила стария)
3. Носът на Пинокио.( За да не се изкушава да лъже повече. Пинокио. Не майстора.)
4. Шапката на Господин Тау.( забравил си я, когато отлетял за неговата си планета)
5. Бързоходните обувки на Малкият Мук. (Понякога отскача с тях до Колумбия за прясно кафе)
6. Един куфар със златни парички ( подарък от Пипи дългото чорапче)
7. Един брой кристална пантофка. ( Пепеляшка я остави у него на съхранение)
8. Стар вестник с оръфани краища и заглавие на първа страница "Летящо буре или какво?" ( Ех, Карлсон, Карлсон...)
9. Три бобени зърна (от Джак, разбира се)
и още много, много интересни нещица :)
Понякога ме викат и мене да ги разгледам.
Към седем и половина стрият майстор на чадъри си прави супа. С много зеленчуци и месо. Почти като истински борш. След супата излиза за малко да се разходи из двора, да полее цветята и да погали котките, после се прибира, облича пижамата си на сини райета, сваля очилата и си ляга.
Първо брои малко овце. Към 7-8. До деветата рядко стига. Заспива. И сънува, сънува...
Така и не може да разбере, защо с неговите чадъри едни летят, а други не. Уж всички са еднакви. Ама казват, чудесата се случвали на тези, които вярват в тях...
Сяда на едно нисичко столче, отпива блажено от горещото си мляко, после издухва през една тръбичка цял рояк сапунени балони и ми звъни по телефона.
Да си наловя малко. Балони с приказки. Защото в неговите балони има заключени приказки. Прозрачните сферички се носят над Бургас, а в тях са скрити хиляди вълшебни историйки. И който иска, може да си улови. Ама или никой не иска, или никой не ги вижда. Обаче тъкмо има повече за мен. Събирам си цели шепи сапунени мехури със скрити вълшебства.
След като си изпие млякото и след като си издуха всичката сапунада стария майстор на чадъри се прибира и започва да облича спиците на чадърите. Със скроените от него специални рокли за чадъри. Те са като балеринските :) Така като се завъртят и се разтварят като цветове на маргаритки. Обаче освен че са много красиви, неговите чадъри са и вълшебни. Попитайте Мери Попинз :) И на мене ми подари такъв чадър. Летателен. Летя си понякога с него. Когато ми е скучно. Или когато сапунените балони , които майстора ми изпраща са много високо.
На обяд той си прави сандвичи с масло и сирене и прави една хууубава купчинка трохи...каква ти купчинка, цели две шепи, ама нарочно. За гълъбите. Те кацат на терасата му и обядват заедно с него. Когато се наобядва, стария чадърен майстор прибира всички чадъри, тези които е направил и онези, дето още са ненаправени
и сяда в един люлеещ се стол за следобедната си дрямка.
Понякога сънува кораби.
Друг път сънува децата си...че се връщат...Ама това са едни тъжни сънища...няма да разказвам за тях сега.
Във три часа точно камбанката на звънеца му го измъква от следобедната дрямка.
Внукът му. Само той му е останал. И аз, разбира се, но аз не съм му роднина.
Играят на домино. Понякога си разказват истории и пият чай. Друг път изваждат кутията със съкровища на дядото и отпътуват далеееч, далеч във времето.
Понеже , разбира се, старият майстор на чадъри не е обикновен майстор на чадъри, той си има в съкровищницата :
1. Флейтата на Питър Пан.(подарил му я в знак на благодарност)
2. Първият чадър на Мери Попинз.(дала го за ремонт, но той и направил по-хубав и тя му оставила стария)
3. Носът на Пинокио.( За да не се изкушава да лъже повече. Пинокио. Не майстора.)
4. Шапката на Господин Тау.( забравил си я, когато отлетял за неговата си планета)
5. Бързоходните обувки на Малкият Мук. (Понякога отскача с тях до Колумбия за прясно кафе)
6. Един куфар със златни парички ( подарък от Пипи дългото чорапче)
7. Един брой кристална пантофка. ( Пепеляшка я остави у него на съхранение)
8. Стар вестник с оръфани краища и заглавие на първа страница "Летящо буре или какво?" ( Ех, Карлсон, Карлсон...)
9. Три бобени зърна (от Джак, разбира се)
и още много, много интересни нещица :)
Понякога ме викат и мене да ги разгледам.
Към седем и половина стрият майстор на чадъри си прави супа. С много зеленчуци и месо. Почти като истински борш. След супата излиза за малко да се разходи из двора, да полее цветята и да погали котките, после се прибира, облича пижамата си на сини райета, сваля очилата и си ляга.
Първо брои малко овце. Към 7-8. До деветата рядко стига. Заспива. И сънува, сънува...
Така и не може да разбере, защо с неговите чадъри едни летят, а други не. Уж всички са еднакви. Ама казват, чудесата се случвали на тези, които вярват в тях...
Шивачката на кукли
Аз много обичам да си измислям разни неща. Даже понякога си измислям и разни хора. Особено вечер. Ама в ранните вечери. Когато Бургас се потапя в един такъв спокоен аромат на море, на нацъфтели дървета, на усмивки. Когато улиците звучат на стъпки за разходка, на смях, на шепот. Когато светлината става синкава, лилава и мека. Когато един по един светват с най-топлата си жълта светлина прозорците. Тогава най-обичам да се разхождам по малките улички в центъра на града и да си измислям хора. Харесвам си някой прозорец и...зад него оживяват моите хора. Има един прозорец на една стара къща, със синя дървена рамка. Той свети много уютно. Има завески бели, на пъстри ситни цветчета. Зад него живее една шивачка. Но не обикновена. Тя шие кукли. От стари, никому ненужни парчета плат, от износени рокли и ризи, от панталони с протрити колена. Ушива им лица, очи, уши, коси, ушива им устни,носове и вежди, и също тяло, ръце крака, шие им пъстри дрехи и смешни обувки...А в неделя излиза на площада и ги продава. Една кукла струва седемнайсет усмивки. Ама истински! То и затова куклите и предимно деца ги купуват. Веднъж един бизнесмен се опита да купи такава кукла за дъщеря си, обаче не можа да я плати. Имаше само половин истинска усмивка.
А малко преди него едно петгодишно момиченце си купи цели 6. Просто беше по-богато. Всички деца обичат тези кукли. И появи ли се шивачката на площада, около нея просто гъмжи от малчугани. И от непорастанали възрастни. Витрините на магазините за играчки започват да блестят по-силно, за да привлекат очите на хората, но...не успяват. Красивите кукли зад тях гледат надменно и току изсумтяват "Ха! Гледай онова момченце какъв опърпан коминочистач си взе! А аз мога да говоря, понеже имам копче на корема." или "Ох, ще припадна! Та моята коса е златиста, очите ми се затварят, а роклята ми е обшита с диаманти! Защо това момиченце не взе мен, а онази грозновата кукла с коса от конци и рокля от басма?" Но никой не чува пластмасовите им гласове. Дечицата притискат парцалените си кукли към гърдите си и бягат към домовете си. Всъщност, май само шивачката чува. Защото тя е една наистина необикновена шивачка на кукли. А каква е тайната и ли? Просто шие на своите кукли сърца.
А малко преди него едно петгодишно момиченце си купи цели 6. Просто беше по-богато. Всички деца обичат тези кукли. И появи ли се шивачката на площада, около нея просто гъмжи от малчугани. И от непорастанали възрастни. Витрините на магазините за играчки започват да блестят по-силно, за да привлекат очите на хората, но...не успяват. Красивите кукли зад тях гледат надменно и току изсумтяват "Ха! Гледай онова момченце какъв опърпан коминочистач си взе! А аз мога да говоря, понеже имам копче на корема." или "Ох, ще припадна! Та моята коса е златиста, очите ми се затварят, а роклята ми е обшита с диаманти! Защо това момиченце не взе мен, а онази грозновата кукла с коса от конци и рокля от басма?" Но никой не чува пластмасовите им гласове. Дечицата притискат парцалените си кукли към гърдите си и бягат към домовете си. Всъщност, май само шивачката чува. Защото тя е една наистина необикновена шивачка на кукли. А каква е тайната и ли? Просто шие на своите кукли сърца.
Абонамент за:
Коментари (Atom)