Под шепненките на дъжда денят умира...
Едно момче в отсрещния прозорец
държи китара. Никога не свири.
И никога със никой не говори.
Превръща струните в предчувствие за обич,
която все не идва и не идва.
Която все изглежда невъзможна.
И струните заглъхват. От обида.
Дъждът му пише ноти по стъклата.
Но неговите ноти под очите
премрежват погледа му. После тихо падат.
И винаги остават неизсвирени.
По ръбовете на нощта е само розово.
Не различава залеза от изгрев.
Превърнал музиката в ежедневна проза,
под шепненките на дъжда денят умира...
Няма коментари:
Публикуване на коментар