Сто години

/или колкото са нужни.../


Пропуснала съм толкова много себе си,
че вече ми е трудно да се стигна.
Следобедите ми напомнят вечности,
в които Слънцето припламва. И умира.

А нощите ми дремят, зарешетени,
между една Луна и няколко измислици.
Понякога мечтая тайно за вретеното
на лошата, най-лошата орисница.

Да ме приспи до края на годините,
в които любовта ще гони чужди влакове.
До онзи ден, във който ще повярвам в Принца.
И ще налея вятър в мелниците на очакването.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.