Вали ли пак...Притичват по стъклата
следите на избягалите сънища.
Преплитат се въздишките на вятъра
с въздишките на незаспали къщи.
Примигват в здрачината още будни
светулките на късните прозорци.
Луната е отсъстващо учудена
и пак не иска с никой да говори.
А аз не съществувам. Не и в този миг.
Дъждът ме композира във момента.
Ще ме изсвири някога... Или
ще ме запише на магнетофонна лента.
И ще ме пуска тихо да звуча
в безкрайно дългите му нощи на самотник.
А аз не съществувам. Не сега...
Сега надбягвам тишината си с часовника.
И пак вали... Заради мен вали, навярно.
Дъждът изглежда иска да ме има.
Една звезда в косите му изгрява
и той ме композира. И заспива.
Няма коментари:
Публикуване на коментар