Аз мога да ти бъда дом...

Понякога се чувствам като къща
и сам-сама във себе си живея.
Тогава ветровете ме прегръщат
и казват колко дълго са копнели
да видят двата светнали прозореца,
перденцата с оранжеви лалета
и думите, забравени от хората,
които съм превърнала в куплети.
По покрива ми, между керемидите
прораства мъх. Разхождат се врабците.
А аз преда душата си. И я разпридам.
И украсявам спомените със шевици.
Понякога се чувствам като къща...
Седя на прага си и чакам да си дойдеш.
Изхвърлих времето. И всичко си е същото.
До най-мъничката прашинка обич.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.