Тези дълги сенки на следобеда...
Сигурно достигат хоризонта.
А в небето закъснели кораби
бързат да догонят своя облак.
Теменужените ириси на залеза
гаснат под ресниците на мрака.
Чувам ноти от далечни валсове.
И по пулса си познавам, че ме чакаш.
Всичко ми е някак...насънувано.
Сякаш е било. Или ще бъде.
Твойте устни спрели върху устните ми.
После шепот. Вик. И пеперуди,
дето пърхат с хиляди криле във мене
и ме носят някъде и никъде.
И е късно. И е рано. И е време
да ти кажа пак, че те обичам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар