Когато хората забравят как се чувства,
започват да измислят много думи.
Засяват с тях вселенската си пустош
и чакат да разцъфне на разсъмване.
Но чудесата вече са оскъдни.
От думите не никне корен нежност.
И хората остават дълго будни.
Заспива само малката човечност.
И думите изпълват тишината.
Оплитат я със кухите си клони.
А ние чакаме любов и тъй нататък...
Дори не помним, че сме я прогонили.
Оставили сме само разни букви.
Навързваме им смисъл. По-изкусно.
А пък сърцата тъжно се пропукват,
защото не си спомнят как се чувства.
Няма коментари:
Публикуване на коментар