А понякога ме води до небето...

С онази Улица, която нощем слиза до морето,
се помним сякаш отпреди столетия.
Така сме свикнали. Да бъдем двете.
/А уж и двете сме ужасно мимолетни.../
Тя ми разказва приказки за хората,
за градския вълшебник, за дърветата.
А аз понякога дори не и говоря.
Тя ме чете по пулса на сърцето ми.
Пресичаме града. Така, улисано.
и Улицата е щастлива, че съм влюбена.
Над нас небето е особено замислено.
А пък Луната днес се е изгубила.

И след това си тръгваме обратно.
Тя ме изпраща чак до моя ъгъл
и тръгва пак към свойта необятност.
А аз - към тебе. За да те целуна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар