Един предсънен стих ми шушне нещо...

През прозореца ми влиза вятър.
Носи ситен шепот на звезди.
Аз не искам да събуждам тишината,
дето върху устните ми спи.
И мълча. Наум си те повтарям.
Вярвам те наум, съвсем без глас.
Цялата Вселена влиза в стаята ми,
за да чуе тази тишина.
По стените никнат хризантеми,
избродирани от лунна прежда.
А на вън небето е голямо.
Като обич. И като надежда.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.