Не помня да съм чупила огледала...
А седемте години все не свършват.
И все се случва тъжна любовта,
с която се прибираме във къщи.
Очите и се пълнят със сълзи.
И моите се пълнят. Покрай нея.
Понякога не можем да заспим
и дълго на Луната се люлеем.
Тя къса маргариткови листа
"Обича ме. И... Не. Не ме обича."
А аз я гледам просто. И мълча.
Най-тъжната...Най-тъжната любов от всички.
Няма коментари:
Публикуване на коментар