Дъждът е някакъв добър самотник
и тихо се разхожда из града
по сивите и уморени плочници,
изпръхнали от хора и от прах.
Подсвирква си с ръце в джобовете,
а в сивия си кадифен каскет
е скрил два малки и щастливи облака
и думите на цялото небе.
Пресреща ме в средата на площада.
Усмихва ми се, прави ми поклон,
/Дъждът е джентълмен, не ви ли казах?/
и бавно продължава своя ход.
Довечера ще седне пред дома си,
ще храни гълъбите и ще пие чай.
Когато стане много, много късно
ще стане романтик. И ще мечтае...
Няма коментари:
Публикуване на коментар