Докато чакам...

Пак ми отесняха всички думи.
Тишините се разхождат в мен.
Чакам времето, което ще ме сбъдне
във очите на едно момче.
Чакам устните му да ме нарисуват-
същата, но малко по-добра.
До тогава... мога да сънувам.
До тогава мога да мълча.
Да пресичам с мисли разстояния
някъде по земното кълбо...
А когато той протегне длани
искам да оставя в тях любов.

Есенност

Този август е толкова дълъг...
А във мене се буди септември.
И ме прави различна. И друга.
По-красива. И малко неземна.
А във мене валят листопади
и се стелят потайни мъгли.
А във мене дъждовна прохлада
се промъква и тихо ръми...
Този август е прашен и скучен,
пресолен от море. Остарял.
Искам есен в очите. По устните.
Искам шепот на жълти листа.

Случайно или не...

Едно момиче с жълта рокля
пресича улиците на града.
Едно момче рисува облаци,
във стая, пълна с тишина.

Той има птици в мислите си.
Тя си отглежда еднорог.
И двамата разказват приказки.
И нямат нужда от любов.

Но някога, напук на всичко,
напук на тях и на света
те ще се срещнат. Ще обичат.
Така се случва в любовта...

/една песен, която често ми звучи в главата създаде това стихче, не аз...
"Девушка по городу"/

Време за криле

Земята най-внезапно опустя
като разбрах, че хората са хора-
убиват всичките си чудеса
и всички сини Улици Нагоре.
И не осмислят, че да си Живот
не значи просто да си съществуваш.
Уж търсят все Голямата Любов...
когато я намерят - търсят друга.
И станах цялата една тъга...
Заради смисъла, човеците и чудесата.
Защото ставах точно като тях.
И точно като тях крадях душата си.
Ти, за това навярно (може би,
защото ме болеше всяко падане,
защото ми горчеше от сълзи)
дойде. И аз повярвах в ангели.