И пак не заспивам. Не зная защо.
А уж с Умората си легнахме навреме.
Една до друга. Във едно легло.
И тя дори започна да придремва.
А аз не мога. Ето ме. Лежа
и гледам разни сенки по тавана.
Една мъничка сянка на жена,
а пък до нея - друга. По-голяма.
Прилича ми на нещо с пет уши,
със седем крака и със две опашки.
Ако се вслушам в него, чак ръмжи.
И сигурно си мисли, че е страшно.
Но мен не ме е страх. Съвсем не ме.
Да си ръмжи. Не искам да го слушам.
На мен ми липсват просто две ръце,
в които, ако искам, да се сгуша.
Умората отдавна вече спи...
Завиждам ли ѝ? Мъничко, навярно.
А аз ще чакам първите петли,
облегната на дясното и рамо.
прекрасно...
ОтговорИзтриване:)
ОтговорИзтриване