колкото да си поема дъх...

Понякога, ужасно ненадейно,
умората си тръгва от очите ми.
Звездите тихичко валят. И грейва
една Луна, досущ като обичане -
такова, ничие, бездомно, всепоглъщащо,
и безадресно, безпосочно...и красиво.
Тогава нищо вече не е същото.
И аз забравям, че не ми отива
да се усмихвам на дъжда,
да го целувам,
да галя капчиците му със топли длани...
Дори не помня дали съществувам,
или съм някаква оптическа измама...
Понякога умората внезапно
си тръгва от очите ми. Самичка.
Тогава нямам сили да зараствам.
А имам сили само да обичам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.