някъде над покривите на града: септември 2011

p.s. Обичам те.

Понякога усещам как болиш...
От грозни думи
и от лоши хора.
Oт сенки на несбъднати мечти.
Oт чувства, преоблечени в умора.
Тогава цялата мълча.
Мълча...
Светът тежи като огромен камък.
Горчив, като прокудена сълза.
И как е празно...как е празно само...

Тогава искам да те скрия в мен.
Да стана дом за теб.
От обич.
Да те погаля с устни и с ръце,
додето взема цялата ти болка.
Да те прегърна, докато заспиш
и много нежно да те прилаская...

Понякога, когато те боли,
болиш във мен...

Не искам да го знаеш.

*

Моят вълк

И не искам пак да бъда крив -

нека съм поне веднъж добрия!

Приказка, в която съм щастлив...

Ако още няма, измисли я!...

Ники Комедвенска, "Писмото на Вълка"

Така се случи, срещнах го в гората.
И беше много тъмна нощ.
Страхувах се. Боляха ме краката.
А той изгледаше по вълчи лош.
Но нещо във очите му проблесна...
И се разпадна целият ми страх.
Да бъдеш лош, навярно, не е лесно.
Да бъдеш лош - то е да бъдеш сам.
Погалих го. Несвикнал на милувки,
по навик се опита да ръмжи.
А после легна тихичко във скута ми
и просто си мълчахме. До зори.
Потръпваше от топлината на ръцете ми,
за първи път посмял да е добър.
Заслушах се във пулса на сърцето му
и го обикнах...
Аз
обикнах
вълк.

Не ми се слушат страшните ви приказки...
Ядял момичета, наивни като мен...
Не вярвам, знаете ли... Писна ми.
Защото моят вълк има сърце,
каквото много от човеците отдавна нямат.
Обичам го. Обичам си вълка!
Това е приказката ми. Такъв е краят ѝ.
Нататък продължава Любовта...

Елементарно...

Принадлежа на южната тераса.
Особено към седем вечерта.
Съставена съм от избягал вятър,
от фибичка и резенче тъга;
от няколко разрошени къдрици,
от букви в някакъв случаен ред,
от малко котки и от малко птици,
от устни и от голи рамене;
от тиха нежност, като на светулка,
от дъжд, от пясък, от звезди,
от безметежно сладката си скука,
от музика за сняг и за мъгли;
от страх, от смях, от плач и от бадеми,
от розово, от дъвка, от стъкло,
от гривна, боси ходила и от пастели;
От спомени.
От нощ.
И от любов.

На чаша чай и половин Луна

Само тази любов, която сме дали, остава завинаги при нас...

Самичка. На балкона на септември.
От облака мирише на звезди.
Градът под мен е с кукленски размери,
но някак по човешки му се спи.
Това е бриз, което ме докосва.
Или са някакви невидими ръце.
Морето се протяга като просяк
към тъмните смълчани брегове.
Нощта се стича някак си отвесно
над малкия, сънуващ куклен град.
Луната е началото на песен.
А краят и е още непознат...
Септември ме прегръща. Ставам тиха.
Светът ми е виенско колело.

Понякога, насън, ти се усмихвам.
Не съм изгубила и капчица любов.