Само тази любов, която сме дали, остава завинаги при нас...
Самичка. На балкона на септември.
От облака мирише на звезди.
Градът под мен е с кукленски размери,
но някак по човешки му се спи.
Това е бриз, което ме докосва.
Или са някакви невидими ръце.
Морето се протяга като просяк
към тъмните смълчани брегове.
Нощта се стича някак си отвесно
над малкия, сънуващ куклен град.
Луната е началото на песен.
А краят и е още непознат...
Септември ме прегръща. Ставам тиха.
Светът ми е виенско колело.
Понякога, насън, ти се усмихвам.
Не съм изгубила и капчица любов.
