Този вятър навън...
Този дъжд устремителен...
Аз мълча.
Аз съм сън.
Аз съм трънче в петите му.
Аз съм ничия, ничия, ничия.
Мен ме няма изобщо и никога.
И какво като го обичам...
сякаш някой ме пита...
Аз съм му между другото.
Между всички и нищо.
А пък в мен пеперудите
до мъгла ме разнищват.
И го плаках, и исках,
после свърших сълзите си...
Не успях да съм близко.
Не успях да съм истинска.
Само много болях.
А навън е октомври -
жълтолист, тротоарен...
А във мене е ... странно.
Настроение някакво -
преговарям си раните
и боля наобратно.
И обичам...неправилно.
За това замълчавам.
До полуда отчаяно.
После ставам сълза.
Вместо точка на края.
Казвала ли съм ти...
/oт... преди/
Знаеш ли, мое вълшебство,
страшно ми се мълчи...
И ми е страшно разнежено...
И ми е пълно с мечти...
Искам ти топлото рамо,
искам ти тихия глас,
искам те целия...
Само
аз и ти
ти и аз...
И ръцете ти, влюбени в мене...
И аз цялата - влюбена в теб.
И едно разлюляно безвремие
под едно полудяло небе...
Аз - задъхана от обичане,
ти - притихнал във мене без дъх,
а наоколо - шепот, заричане,
и...заспива смутен светът,
и заспивам със тебе по устните,
ти - със шепи, препълнени с мен.
И тежи от любов даже въздухът,
даже лудото ни небе...
Ако знаеш, мое вълшебство
как ужасно ми се мълчи...
Как утихвам от обич...И нежност...
Как те искам...
Не знаеш...нали...
Гости на покрива
Имам си гостенин :)
Малко е свенлив, вероятно, но пък подрежда едни хубави думи...
Които според мен, не бива да остават скрити.
За това ще ги покатеря на покрива :р
Благодаря ти, госте мой :))
***
Неусетна зора се разгръща над воден предел.
Тя роди се и вдигна се, сякаш нагоре поела.
Беше плаха, синееше в извора чист и прозрачен.
Стана буря от облаци, носещи свое мълчание.
Те бушуваха… После – си тръгнаха, само остана следа.
По следата дойде вятър сух – проясни се небето.
Беше синьо, мечтателно синьо – беше плод на пустинята.
---
НЕСТИХВАЩО
Да срещнеш някого е чудо –
два свята срещат се така.
Неволно тръгваш ти към другия,
вървиш, не знаеш вече страх.
Света забравяш, всяка грубост...
И помниш само красотата,
без колебания, без нищо,
но имаш себе си, раздаваш:
усмивки, малко свобода,
през разстояния невидими.
Светът променяш и незнайно
е всяко бъдеще и минало.
НАКРАТКО
Когато сме изгубени – създаваме.
Така по-лесно стигаме до пътя.
И смеем се – насън или наяве –
но много малка част от нас се сбъдва.
Онази част от нас, родена в огън,
преплетена с дъха лоза игрива,
порязва се – за
здраве и за плод –
и после пак е буйна или тиха.
Понякога не ни достига времето
и силите ни малки са, не знаем
какво ни предстои – все неуверени
и заедно дори – сами оставаме.
И кратко да е – толкова е радостно,
че можем да подишаме наистина.
И можем да пестим и да раздаваме –
безкрайно е, макар и само миг.
Малко е свенлив, вероятно, но пък подрежда едни хубави думи...
Които според мен, не бива да остават скрити.
За това ще ги покатеря на покрива :р
Благодаря ти, госте мой :))
***
Неусетна зора се разгръща над воден предел.
Тя роди се и вдигна се, сякаш нагоре поела.
Беше плаха, синееше в извора чист и прозрачен.
Стана буря от облаци, носещи свое мълчание.
Те бушуваха… После – си тръгнаха, само остана следа.
По следата дойде вятър сух – проясни се небето.
Беше синьо, мечтателно синьо – беше плод на пустинята.
---
НЕСТИХВАЩО
Да срещнеш някого е чудо –
два свята срещат се така.
Неволно тръгваш ти към другия,
вървиш, не знаеш вече страх.
Света забравяш, всяка грубост...
И помниш само красотата,
без колебания, без нищо,
но имаш себе си, раздаваш:
усмивки, малко свобода,
през разстояния невидими.
Светът променяш и незнайно
е всяко бъдеще и минало.
НАКРАТКО
Когато сме изгубени – създаваме.
Така по-лесно стигаме до пътя.
И смеем се – насън или наяве –
но много малка част от нас се сбъдва.
Онази част от нас, родена в огън,
преплетена с дъха лоза игрива,
порязва се – за
здраве и за плод –
и после пак е буйна или тиха.
Понякога не ни достига времето
и силите ни малки са, не знаем
какво ни предстои – все неуверени
и заедно дори – сами оставаме.
И кратко да е – толкова е радостно,
че можем да подишаме наистина.
И можем да пестим и да раздаваме –
безкрайно е, макар и само миг.
Аз, ти и лошият, страшен Мрак
Аз не съм влюбена в тебе. Изобщо.
Но така те обичам, че чак
те разказвам във приказки нощем
на студения, хапещ Мрак.
Той наднича, свиреп, от ъглите
и се прави на много страшен.
А пък аз му светя в очите
с бялото на чаршафа си.
И разказвам, разказвам, разказвам
как ми липсваш, когато те няма,
как Вселената става празна
и поне три пъти по-голяма,
как в ръцете ти бих заспала,
но понеже ги няма - не спя.
Как със тебе сме едно цяло -
две половинки на Лудостта.
И не зная дали му писва
на студения, страшен Мрак
да слуша това "Липсва ми...
До Голямата Мечка чак!",
но тънее и избледнява,
става мек, нежносин и плюшен,
на места до небеснолилаво,
и протяга ръце да ме гушне.
Той разбира - така те обичам,
че от обич не мога да спя.
И се мъчи на теб да прилича
този страшен, среднощен мрак.
За да спреш поне за секунда
да ми липсваш така, до сълзи.
И да спра с това "Не съм влюбена."
Отдалече си ми личи...
Но така те обичам, че чак
те разказвам във приказки нощем
на студения, хапещ Мрак.
Той наднича, свиреп, от ъглите
и се прави на много страшен.
А пък аз му светя в очите
с бялото на чаршафа си.
И разказвам, разказвам, разказвам
как ми липсваш, когато те няма,
как Вселената става празна
и поне три пъти по-голяма,
как в ръцете ти бих заспала,
но понеже ги няма - не спя.
Как със тебе сме едно цяло -
две половинки на Лудостта.
И не зная дали му писва
на студения, страшен Мрак
да слуша това "Липсва ми...
До Голямата Мечка чак!",
но тънее и избледнява,
става мек, нежносин и плюшен,
на места до небеснолилаво,
и протяга ръце да ме гушне.
Той разбира - така те обичам,
че от обич не мога да спя.
И се мъчи на теб да прилича
този страшен, среднощен мрак.
За да спреш поне за секунда
да ми липсваш така, до сълзи.
И да спра с това "Не съм влюбена."
Отдалече си ми личи...
Броя звездите по тавана...
Така е празно... Липсва ми гласът ти.
Не се научих как се спи без теб.
Сънят ми е объркан и безпътен.
И пълен до небето с ветрове...
Мълчи ли ти се...И на мене също...
Не искам да говоря с никой друг.
Днес само тишината ме прегръща
и трие безпощадно всеки звук.
Какво си ми...Любов-безсъние,
любов на срички, обич до без дъх...
Най-трудното ми утро за разсъмване...
Най-неизминатият дълъг път...
И ми е празно...много ми е празно...
Измислям си, че си говоря с теб.
А името ти (как е кратко само)
ми е заело цялото сърце.
>>>
Не се научих как се спи без теб.
Сънят ми е объркан и безпътен.
И пълен до небето с ветрове...
Мълчи ли ти се...И на мене също...
Не искам да говоря с никой друг.
Днес само тишината ме прегръща
и трие безпощадно всеки звук.
Какво си ми...Любов-безсъние,
любов на срички, обич до без дъх...
Най-трудното ми утро за разсъмване...
Най-неизминатият дълъг път...
И ми е празно...много ми е празно...
Измислям си, че си говоря с теб.
А името ти (как е кратко само)
ми е заело цялото сърце.
>>>
Внезапно стихче без заглавие
Защото те обичам силно, силно
понякога съм цялата безсилие.
Тогава мога само да притихна
и в тебе да поискам да се скрия.
Защото те обичам много, много
понякога съм малка като точка.
Тогава нищо, нищичко не мога,
освен да светя цялата от обич.
Защото те обичам до полуда,
съвсем нормално - ставам алогична.
(Логична е оксиморон на влюбена.)
Разбираш ли...ужасно те обичам.
понякога съм цялата безсилие.
Тогава мога само да притихна
и в тебе да поискам да се скрия.
Защото те обичам много, много
понякога съм малка като точка.
Тогава нищо, нищичко не мога,
освен да светя цялата от обич.
Защото те обичам до полуда,
съвсем нормално - ставам алогична.
(Логична е оксиморон на влюбена.)
Разбираш ли...ужасно те обичам.
Знаеш ли, мое вълшебство,
страшно ми се мълчи...
И ми е страшно разнежено...
И ми е пълно с мечти...
Искам ти топлото рамо,
искам ти тихия глас,
искам те целия...
Само
аз и ти
ти и аз...
И ръцете ти, влюбени в мене...
И аз цялата - влюбена в теб.
И едно разлюляно безвремие
под едно полудяло небе...
Аз - задъхана от обичане,
ти - притихнал във мене без дъх,
а наоколо - шепот, заричане,
и...заспива смутен светът,
и заспивам със тебе по устните,
ти - със шепи, препълнени с мен.
И тежи от любов даже въздухът,
даже лудото ни небе...
Ако знаеш, мое вълшебство
как ужасно ми се мълчи...
Как утихвам от обич...И нежност...
Как те искам...
Не знаеш...нали...
страшно ми се мълчи...
И ми е страшно разнежено...
И ми е пълно с мечти...
Искам ти топлото рамо,
искам ти тихия глас,
искам те целия...
Само
аз и ти
ти и аз...
И ръцете ти, влюбени в мене...
И аз цялата - влюбена в теб.
И едно разлюляно безвремие
под едно полудяло небе...
Аз - задъхана от обичане,
ти - притихнал във мене без дъх,
а наоколо - шепот, заричане,
и...заспива смутен светът,
и заспивам със тебе по устните,
ти - със шепи, препълнени с мен.
И тежи от любов даже въздухът,
даже лудото ни небе...
Ако знаеш, мое вълшебство
как ужасно ми се мълчи...
Как утихвам от обич...И нежност...
Как те искам...
Не знаеш...нали...
Там ли си...
Понякога, когато те очаквам,
изпитвам страх, че съм ти се въобразила
в едно отминало отдавна лято
и после в някаква изгубила ме зима,
а теб те няма, няма те изобщо,
изобщо никога, изобщо никак,
и знаеш ли, това е много лошо.
Тогава цялата те викам и те викам...
без глас, без ни едничка дума,
но викам с вени, с пулс
с очи
със...всичко
и цялата изтръпвам -
да ме чуеш
да чуеш
как
безмълвно те обичам
от другата страна на разстоянието
което се протяга помежду ни
едно такова
страшно, празно, нямо,
а пълно цялото с различни думи.
И после си припомням че те има -
щом мен ме има, теб те има също.
В противен случай нищо няма смисъл-
ни ябълките, ни луната, нито къщите,
нито дори шедьоврите на Ренесанса
ни цялата космическа програма,
нито идеята за Истинското Щастие.
Разбираш ли, изобщо смисъл няма
да съществувам само аз,
така, безтебна,
и безадресна, и напълно ничия,
случайна и напълно непотребна,
препълнена с излишност от обичане,
сама във цялата вселена, и ранима,
направена от сънища и стихове.
Та...исках да си кажа, че те има.
Да те повярвам целия.
И да утихна.
изпитвам страх, че съм ти се въобразила
в едно отминало отдавна лято
и после в някаква изгубила ме зима,
а теб те няма, няма те изобщо,
изобщо никога, изобщо никак,
и знаеш ли, това е много лошо.
Тогава цялата те викам и те викам...
без глас, без ни едничка дума,
но викам с вени, с пулс
с очи
със...всичко
и цялата изтръпвам -
да ме чуеш
да чуеш
как
безмълвно те обичам
от другата страна на разстоянието
което се протяга помежду ни
едно такова
страшно, празно, нямо,
а пълно цялото с различни думи.
И после си припомням че те има -
щом мен ме има, теб те има също.
В противен случай нищо няма смисъл-
ни ябълките, ни луната, нито къщите,
нито дори шедьоврите на Ренесанса
ни цялата космическа програма,
нито идеята за Истинското Щастие.
Разбираш ли, изобщо смисъл няма
да съществувам само аз,
така, безтебна,
и безадресна, и напълно ничия,
случайна и напълно непотребна,
препълнена с излишност от обичане,
сама във цялата вселена, и ранима,
направена от сънища и стихове.
Та...исках да си кажа, че те има.
Да те повярвам целия.
И да утихна.
Абонамент за:
Публикации (Atom)