Тук

Не искам да разбираш, че съм плакала.
(И без това за тебе то е нищо...)
Сега съм по-красива. От очакване.
На теб, на обич и на малко истина.

Сега съм по-красива и от изгрева,
защото съм събрала много залези.
Но вече няма как да вярвам в приказки,
когато няма кой да ги опази.

Сега ще вярвам само на сърцето си.
Ако си в него, и на теб ще вярвам.
Не зная ти разбрал ли си къде си...
Но аз останах, за да те дочакам.

Май ще бъде ... Май :)

Предвкусвам черешите. Ухае ми вече
на сладко, на Май и на топло.
На някакви дълги терасени вечери.
На звездопади по покрива.

На липи. На пчели. На птици по клоните.
На по-къси сенки и дълги слънца.
На детски игри (аз ли бягам? Или пък гоня...).
На приказно - виолетов здрач.

На вятър от юг. На дъжд и дъги.
На къси ръкави и пясък.
На парещи плочници, по които върви
усмихнато моето щастие...

Където няма кой да стигне...

Не зная как да стигна чак до там,
където утрото рисува по стъклата.
"Полярна нощ до края на света"
е диагнозата ми. Край на чудесата.

Така не вярвам в думи вече, че боли.
От недоверие боли като от вяра.
Сълзи ли? Нямам. Даже и сълзи...
Дори това след него не остана.

Остана ми грамадна тишина.
Зазиждам се със нея до небето.
Сама съм. По-сама. И най-сама.
След този тъжен колапс на сърцето ми.

Банално като притча

Денят пристига. Сиво по небето му
ми обещава някакъв библейски дъжд.
Не знам къде съм. Аз съм там, където
едва ли има пътища за връщане.
Не съм се губила. Получи се случайно.
Сега ти връщам двеста тишини.
Ще ме потърсиш ли? Едва ли. Знаем го.
Не чакам тебе.
Чакам да вали.
Да завали гръмовно, много гневно -
такъв потоп, какъвто Ной не помни!
За да удавя думите ти в него...
И своите наивни лековерия.
В потопите не може да се плува.
В потопите се оцелявало по двойки.
Почти те чувам и...не те интересува.
Не липсвам и без мене е спокойно.
Да бъде дъжд тогава! Сто години.
(Или пък сто години самота.)
А след потопите небетата са сини.
Така съм чувала. Но няма как да знам...

Обещавам ти.

Понякога навярно съм ти в повече
и от излишъците ми ти става тежко.
Къде да побереш такава обич?
Мечти, копнежи, истини и грешки?
Къде да сложиш всичките ми настроения,
разпръснатите мисли, ветровете ми,
дъждът ми, предизвикващ наводнения
във най-пустинните райони на сърцето ти.
Къде да сложиш тишината на сълзите ми?
И недоверието ми, приличащо на писък?
Не знам...Но намери им място. Задължително.
Защото щом си тръгна, ще ти липсват...