Омагьосана земя

Аз съм остров, на който
връщане няма.
Който тръгне от тук
е завинаги.
Няма път наобратно.
Ни следи в океана.
Само спомен за мен,
като счупена мидичка,
който драска сърцето.
И задава въпроси.
Няма отговор.
Само глухо мълчание.
И понякога вятърът
призрачно носи
дъх на сол и сълзи.
Но мене ме няма.
Не помагат компасите.
Нито старите карти.
Аз изчезвам напълно.
Древна магия...
Няма дири в морето.
Няма път наобратно.
Аз съм островът, който
няма как да откриеш.

Преди нощта...

А залезът избухва над града.
Рисува във очите ми светулки.
Порозовява вчерашният сняг.
И звънват тихо няколко капчука.
Тогава идва топлата му длан.
Заравя пръсти във косите ми.
И ме целува.
Отпива от внезапния ми свян.
А устните му са до болка влюбени.
Безмълвно се оставям във ръцете му.
Оставям се в ръцете му.
И няма как.
Защото той е онзи шепот
във сърцето ми.
И моят нежен и вълшебен Мрак.

В ръцете на умората

Нямам сили за нови мечти.
Нито сили за нови любови.
Дадох всичко на него. Почти.
Нямам сили да почвам наново.
Искам просто да бъда сама.
Да е тихо. Прозрачно. И чисто.
Като всяка едничка сълза.
Като всяка изстрадана истина.
Искам
просто
да бъда
сама.
Да не помня ни него, ни себе си.
Не е имало никога "нас".
Само някаква тъжна обреченост.
Във която вярвах наивно.
И наричах Любов. И я пазех.
Нямам сили сега... Нямам сили.
Днес съм тиха. Прозрачна...
И празна.

Пожелавам си...

Не ми е нужно вече да летя.
И седемте небета ги познавам.
Сега изпитвам нужда от Земя.
Земя за дом. За обич. За оставане.
Земя, обрасла с дъхави треви,
с една пътечка, по която тичат
разрошени, усмихнати мечти.
(И двечките на тебе да приличат.)
Сега крилете ми тежат. И са ненужни.
Защото искам твоите ръце.
Гласът. Гневът. Смехът ти. Думите.
Сънят ти. Времето ти.
Искам ТЕБ.