Това ли питаше...

Ти не знаеш колко пъти съм умирала.
(Убиваше ме между другото. Небрежно.)
Сега е все едно дали съм жива.
Погребах всички глупави надежди.
Сега съм призрак. Дъх във огледалото.
Прозрачна сянка. Тъжно привидение.
Поне съм бяла. Толкова съм бяла...
Ако погледнеш в мен, ще ослепееш.
Но ти не гледаш... Никога не гледаш.
И не видя как бавничко ме губиш.
Как се стопявам тихо и безследно,
докато ти си... просто другаде.
А аз оставам сам-сама, където
изхвърлените обичи умират.
И не е тъжно, че не вярвам в тебе.
А че след теб не вярвам в никого.

Lost. Not found.

Вече не боли. Почти не плача.
Вече не съм твоето момиче.
Не очаквам да ме гушнеш в здрача.
И не искам ТИ да ме обичаш.
Вече ми е все едно. Напълно.
Ти си чужд. Неистински. Далечен.
И какво, като не ми се сбъдна
тази мъничка мечта за вечност...
И какво, като съм просто...никоя
във навалицата от такива като мене.
Аз се уча бързо. Бързо свиквам.
После много тихичко изчезвам.
И не можеш да ме върнеш.
Няма начин.
Някак твърде късно е да ме обичаш.
Твърде непосилно ми е да ти вярвам.
Просто... не съм твоето момиче.

безкръвно

"...и Ничия Никога тя се нарича."

Лилиев

Най-дългото очакване приключи.
На края... не се случи нищо.
Вратата ми самичка се заключи.
Не иска вече ничие завръщане.
Дали е тъжно... Тъжно е, навярно.
Но нямам сетива да го усетя.
Превърната съм в зима.
От полярните.
И айсбергите смачкаха сърцето ми.
Научих си уроците.
С отличен
взех изпита. Най-трудния си изпит -
до лудост и до смърт да го обичам
и да съм ничия.
Най-ничия от всички.

След...

И този ураган премина...
Още не зная оцелях ли.
Кървя ли? Или пък калинки
пълзят по ръбчетата на тъгата.
Не знам дали съм плакала.
Не помня.
Запомних само дъждовете.
Едно небе, като от огън,
се спусна ниско. Да ми свети.
Говоря ли? Или в тревите
щурците се събуждат късно.
А някъде лежат мечтите ми.
Студени. С посинели устни.
Не знам боли ли. Не усещам.
Или съм Вятър, или Нищо.
С отломки обич без надежда
сърцето ми не се засища.
Светът Отвъд ми е невидим.
Докосвам с пръсти хоризонта.
Не вярвам в нищо.
В нищо не вярвам.
Навярвах се за сто живота.
И този ураган премина...
Зениците ми опустяха.
Като след ядрената зима.
И не разбирам... Оцелях ли?