Аз заравям сърцето си
в някакви странни любови.
Подарявам го цялото
на напълно случайни мъже.
Те го слагат на рафта си,
под табелка със име и номер
и улисани в своя лов
търсят ново трофейно сърце.
Вече свикнах с това
и не мога дори да заплача.
Всички истински приказки
свършват точно така -
там, където живеят Снежанките,
живеят жестоки палачи
и... жадуват за обич, навярно...
И събират сърца.
Уморих се да бъда Снежанка
и съм без сърце за даряване.
Във графичката "донор на обич"
ще напиша "негодна".
Аз тъгувам понякога.
А понякога просто забравям.
А понякога
просто нарочно
не искам да помня...
