Тези стълби сякаш нямат край...
Кулата е дяволски висока.
Но пък стръмните ѝ, хладни стъпала
водят в най-желаната посока.
Там, опряна в синьото небе
има малка стаичка. И в нея
чака ме старица. И преде
нишката на моето живеене.
Тя си знае - ще се убода
с връхчето на острото вретено.
Ще боли. Мъничко. Ще заспя.
Ще заспя за много дълго време.
Сто години казват, че било.
Само сто... Така съм уморена...
Искам повече. Искам безброй.
Чак до края на света и времето.
Принцове, не ме будете, моля ви.
Яхвайте си белите коне и... да ви няма.
Тъжно е, но често под короните
носите единствено измами.
И не вярвам на целувки. И в мечти.
Будили са ме така... опитах.
Днес, обаче, просто ми се спи.
В кулата, докосваща звездите.
