Слушам те внимателно*

Онази Тишина, която живее в мен
нощем сяда до въображаемото огнище
и разказва приказки
на всички малки,
бедни,
изгубени
или изоставени мечти.
Събира ги около себе си
досущ като майка,
превързва ранените им колена,
бърше сълзите им,
гали рошавите им главици
и ги приспива.
Нежно.
Толкова нежно, колкото само Тишината може.
Дървата във въображаемото огнище припукват,
а зад синята завеса,
зад малкото квадратно прозорче,
зад паравана на Целия Свят
вали сняг.
И това е най-белият стих, който съм писала някога.
А дори не е бял.**


---------
* (докато пиша седмичен доклад)
**свободен е. И има думи. Извинявай.

***

от някъде във времето през изминалия месец...

***

Там, където пътищата се разделят...
Там е бяло. Толкова е бяло...
Там е тихо. Като за последно.
Като край. И (може би) начало.
Там ти се усмихвам. Ти не знаеш,
но предчувстваш сигурно, че се сбогувам.
Нещо в теб нашепва много тайно,
че от утре аз не съществувам.
Нещо в мен проплаква мълчаливо.
После те целувам...и това е.
Този път, Любов, аз си отивам.
Този път, Любов, това е краят.
Онзи край, безмълвният, след който
всичко е така непоправимо...
Няма да се правим на герои
в глупав филм в треторазрядно кино.
Ти си имаш своя свят и в него
аз съм просто губене на време.
Аз пък... нямам свят. Аз имах тебе.
И сега е само път пред мене.
Път във бялото. Във нищото. Все тая.
Моят път. По който ще се търся.
Сбогом, Обич. Бързо ме забравяй.
Пътищата се разделят. И е късно...

***

Заключвам те в капан за сънища.
Защото
ти си това. Ти просто си ми сън.
А някъде отвъд Съня, в Живота
не зная аз ли съм. Или не съм.
При теб ме няма. Никъде ме няма.
Изгубих се между случайни светове.
Сега не знам какво ми е останало,
освен едно объркано сърце.
Излязох от Съня. Но как да вляза
в света, наречен глупаво Живот...
А между двата свята ми е празно.
И тъжно. И студено. И само...
Но няма да се върна вече. Няма.
Назад илюзиите толкова горчат.
Заключвам те в капан за сънища.
И само
се моля да забравя за ключа.

портрет на зима

Януари синее в небето.
А под него Земята мълчи.
Тази зима е тиха. И светла.
Със прозрачни дъждовни очи.
Тази зима е плаха. И нежна.
И по нещо напомня на мен.
Деликатна и някак лежерна.
Със дантелени ветрове.
Със воалени нощи, в които
избледнели, свенливи Луни
разсъбличат небрежно мъглите.
После тихо и дълго вали.
Тази зима е шепот. Легато.
Непонятна. Далечна. Различна.
И напомня на мене, когато
се пробуждам след дълго обичане.

>>