Писмо (Неделя е...)

16.11.2008

Здравей. Какво да ти разкажа?
За синята неделна тишина?
За лъсналите плочки на паважа,
под есенното слънце, сутринта...
За гълъба на моята тераса,
или за гларуса с разперени криле?
Врабчета, по дърветата накацали
и сгушени на клона – две по две.
За рижавата котка под балкона,
която спи на каменните стъпала.
Сънува сигурно, че пеперуди гони
и с лапичка помахва във съня.
За улиците, по които никой
не ходи тази сутрин. Във неделя.
И въздуха дори похърква тихо,
завил се във неделната постеля.
За чая ми. Навярно е изстинал.
На чашата ми има два жирафа.
За сладкото от сини боровинки,
което си живее там, във шкафа.
За дразнещия звън на телефона.
И за това, как тихо го изключвам.
За купичката с ментови бонбони
(в която има също ключове).
За гривните ми, пръснати на плота.
Добре, че казах. Бавно ги прибирам...
За Негово величество Живота?
Неделя е. Животът си почива...
И тъй...какво да ти разкажа, всъщност?
Неделята на нищо не прилича!
И за това ще минем без разказване.
Здравей. Днес просто те обичам.

Нощите ми...

Здравей, мое мило, любимо безсъние...
Всяка нощ ме превръщаш в море -
южносиньо и страшно бездънно,
до премала чак влюбено в теб.

Мое тихо и светло безсъние...
Как, без теб, да заспя, ми кажи?
Как, кажи ми, без теб да разсъмна
под солените нощни звезди?

Мое нежно и тайно безсъние...
Само с теб преживявам нощта.
Само тебе поисках. Сбъдни ми се!
Моя топла и жива мечта...

Много-много-много...

Ще си събирам всичките "Обичам те!"
в една кутийка с пролетни цветя.
Когато дойдеш, тиха и стеснителна,
ще те погледна и ще ти я дам.
Не бързай да надничаш под капака и,
защото сигурно ще бъде ураганно -
затворила съм в нея толкова обич,
че би могла дори да те удави.
Но някак ми е страшно непосилно
да я задържам в себе си и да мълча,
когато ми се иска да помилвам
лицето ти със топлата си длан.
Когато ми се иска да ти кажа...
и аз не знам какво...не се изрича...
На ум единствено си преповтарям
"Обичам те, обичам те, обичам..."

Слушам те внимателно*

Онази Тишина, която живее в мен
нощем сяда до въображаемото огнище
и разказва приказки
на всички малки,
бедни,
изгубени
или изоставени мечти.
Събира ги около себе си
досущ като майка,
превързва ранените им колена,
бърше сълзите им,
гали рошавите им главици
и ги приспива.
Нежно.
Толкова нежно, колкото само Тишината може.
Дървата във въображаемото огнище припукват,
а зад синята завеса,
зад малкото квадратно прозорче,
зад паравана на Целия Свят
вали сняг.
И това е най-белият стих, който съм писала някога.
А дори не е бял.**


---------
* (докато пиша седмичен доклад)
**свободен е. И има думи. Извинявай.

Нещо между мен и дъждовете...

От тъжни хора и от тъжен дъжд
Земята става много малка.
Светът навън изчезва изведнъж.
Остава само този, в стаята ми.
Остават само четири стени,
между които е една вселена
от думи, чувства и мечти,
от липсата ти. И от мене.
Добре, че имам някакъв прозорец
и нощем го изпълвам със небе.
Когато няма с кой да поговоря,
говоря с него. (Все за теб...)
И, знаеш ли, донякъде ми е красиво.
Донякъде съм тъжна и сама.

Нощта навън във шепички събира
изплаканите думи на дъжда...

Да си призная...

Докато спеше, си откраднах от дъха ти.
Усети ли? Целувах те, докато спиш.
Докоснах скулите ти. Леко, с устни.
и във съня ти тихичко се скрих.
Облякох рокля от дъждовни капки -
ако си жаден - да те утоли.
Преминах през съня ти. Много кратко.
Достатъчно да го напълня със звезди.
Пресякох го. Почти недоловима.
След мен остана мирис на небе.
И нещо, дето казва, че ме има.
За тебе само...цял живот за теб...

След всички наши безсъници...

Заспивай вече, моя тъжна обич.
Заспивай - ето го Съня.
Крилете му са сини. И те носят
високо над голямата Земя.
Аз ще остана още малко будна.
И много дълго ще се взирам в теб.
Ще те докосна тихичко със устни,
преди да стана някакво небе,
в което да заключа всички думи,
с които се раняваме излишно.
А след това, прозрачна и безшумна,
ще се превърна във една въздишка.
И кротко ще се слея със дъха ти.
И тихичко във тебе ще заспя.
Заспивай вече, моя нежна обич.
Заспивай. Ето го Съня...

Стига ми...

Откакто тръгна, думите ми спряха...
Дали ги взе със тебе, или просто
се сгушиха в сърцето ми онемяха -
такива малки, тъжни, боси...
Откакто тръгна, тръгна си Небето.
И Вятърът си тръгна. И Луната.
И стана празна цялата планета.
Останахме сами със Тишината.
Откакто тръгна, станах много тъжна.
Не плача много. /Бях ти обещала!/
Но знаеш ли, не мога да те лъжа -
от както тръгна, аз съм оглушала
за песните на птиците, за хората,
за думите на Лятото върху вълните.
Не ми се слушат. И не искам да говоря.
Сама ми е добре.
И те обичам...

И така...

Приготвям чай. Жасмин и мед.
Ухае ми на нещо като тебе.
А след това рисувам ветрове,
които ми напомнят за ръцете ти.
Измивам чашите. Сапунено балонче
лети над мивката. Прилича на дъга.
А в него - твоят образ е затворен.
И аз го гледам. И мълча.
Разгръщам книгата. "Нищо особено".
Разплаквам се. И гледам през прозореца.
Подскачам от звъна на телефона.
Не беше ти. Не искам да говоря.
Ще гледам филм. Дано да се усмихна.
Но знам, че няма. Знам, че само ти
ме караш да съм истински щастлива.
Днес или филмите са глупави, или...
Замествам те със музика. Не ми е скучно.
Макар, че дните ми ужасно си приличат.
Когато съм заета, не те мисля...
В останалото време - те обичам.

Единственото сигурно нещо

От утре няма да съм същата. Ще съм различна.
Ще имам малко смисъл. Даже никак.
Ще съм абсурдна. Много алогична.
Ще бъда скучна. Като тъпа книга.
Ще съм отчайващо безвкусна. Безполезна.
Ще бъда сива, колкото си искаш.
Ще бъда много празна. Като бездна.
Ще бъда нищо...Ще съм просто нищо.

Но днес все още мога да съм жълта.
Да бъда течен шоколад и фреш от диня.
Да бъда като Дядо Коледа, нахълтал
през лятото /защо пък не?/ в комина.
Да съм ти пликче пуканки във киното,
сметанов сладолед, заря в небето.
Да бъда чаша много нежно вино
и цяла да се влея във сърцето ти...

От утре няма да съм същата. Ще бъда тиха.
Без теб от утре ще съм друга. По-различна.
Ще си запазя само малко стихове.
И начинът, по който те обичам.

На разсъмване...

/отвъд пределите на всички светове/

Все някога ще стане и това...
ще се събудя, топла, във ръцете ти.
Ще се събудиш, тих, във мойта длан.
И всичко ще е просто шепотно -
и моят глас, и твоите очи,
и слънцето, помилвало небето,
и птиците, и бледите звезди,
които гаснат, уморени по лицето ми,
и устните ми, и дъхът ти, и нощта,
и вятърът, преминал през стъклата...
Все някога ще стане и това...
Аз те обичам. И ще го дочакам.
Дори да бъде в някой друг живот,
в друга вселена, в друго време...
Аз вярвам в тази истинска любов.
А ти? Ти вярваш ли във мене...

От тишина...

Не знам какво да кажа на Нощта.
Мълчи ми се. А тя отдавна знае всичко.
Познава и сълзите, и смеха,
и начина, по който те обичам.
Познава даже тази тишина,
която стъпва в мен, съвсем на пръсти.
Нощта мълчи. И аз мълча.
Единствено дъждът навън разпръсква
вода и въздух, лято и небе,
и няколко звезди по тротоарите.
Когато стана дъжд, ще спра до теб
и сигурно ще те целуна много бавно.
Не знам ще плача ли. Или пък ще шептя.
Ала по устните ти тихо ще се стичам.
Ще бъда дъжд. Целувка. И жена,
която до полуда те обича.

И малко се страхувам...

Когато дойдеш,
ще се уча да те сричам-
по погледа ти,
жестовете,
тишината...
По тъмните нюанси
на очите ти...
По дишането,
по гласа,
по аромата.

Ще изучавам
географията върху кожата ти.
По всички точици
и линийки,
и по трапчинките.
Ще бъда сигурно
досадно невъзможна,
по начина,
по който те обичам...

Признавам си.

Тази нощ ще събирам Луни.
По-безсънна ще бъда, изглежда.
А над мен (след дъжда) ще вали
звездопад от последни надежди.

Ще мълча. Аз отдавна мълча.
Но отдавна във мене говори
една влюбена в теб тишина.
Една стихнала, трепетна обич.

Ти ще чуеш ли? Сигурно не...
или, може би, да. Аз не зная.
Само зная, че бих искала теб.
Тебе искам! От тук, до безкрая.

За един сън...

Само на сън те целувам.
На яве не смея.
Плаха съм, много.
И много мълча.
Но когато заспивам,
така те копнея,
че не мога да спра
и не мога да спра...
За това те целувам
едва доловимо...
Плъзвам галещи пръсти
по твойто лице.
И от обич замирам...
от обич замирам.
Не отваряй очи.
Чу ли? Недей...
Остави ме със устни
да напиша по твоите
как до премала
те искам до мен...
Остави ми съня.
Остави ми го. Моля те.
А аз във замяна
ти оставям сърце...

А това не е стих.

Обичам ли те? Господи...не знам!
Ако е обич - значи ми е първата.
Защото никога и никой до сега
не ме е карал толкова да чувствам,
че цялата съм станала небе,
в което Слънцето отказва да залезе.
Изгрява непрекъснато. И без да спре
оплита мислите ми в топли мрежи.
Че лятото е дълго цял живот,
а пък животът е безкраен и несвършващ...
Това ли е? Това ли е любов?
Да нямаш дом, а да се чувстваш в къщи
навсякъде, където има Теб,
навсякъде, където те долавям.
Не се побирам във едно сърце -
ужасно тясно е във него. Обичта ми
е страшно много. И тежи.
Пулсира в мен и иска да прелее...
Не казвай нищо. Моля те...Мълчи.
За първи път обичам. И не смея
да кажа нищо, тъй като не знам
дали със думи няма да начупя
на тази обич крехката душа.
А тя ми е безкрайно скъпа...
Обичам те. Наистина е обич.
Не знам какво било е до сега,
но просто е различно. И не може
да го объркам пак със любовта...
И всички тези думи са излишни...
Защо ги пиша - даже и не зная.
А можех да не кажа просто нищо.
Обичам те. Обичам те. Това е.

Ще ме опазиш ли...

Аз много, много дълго не заспивам.
Почти докато не заспи нощта.
Под клепките си тихо те откривам
и после те пренасям във съня.
Рисувам с пръст по дясната ти длан
едно сърце. И после го целувам.
Оставям му и пулс, и топлина
от мекото докосване на устните.
Стисни го в шепата си. То тупти.
И цялата вселена е побрало...
Сънувам ли те, обич? Може би...
Но с теб се чувствам себе си. И цяла.
Сега заспивам. Води ме Съня...
По миглите ми спуска лъч Луната.
Но знам че в теб, във дясната ти длан,
на сигурно съм скрила обичта си.

Усети го...

Аз само като шепот ще те галя
със устни, слепи от копнежи.
Те много тихичко ще изговарят
събраната във мене нежност.
И цялата ще се прелея в теб-
душа в душата, огън в огън.
Тогава сигурно ще разбереш,
че те обичам непростимо много...

Неизпратено писмо

...до Теб :)

Каква съм? Не ме питай...и аз не знам...
Сутрин съм малка. Будя се и скачам от леглото да видя изгрева.През лятото.
А през зимата не. Будя се и се зарявам още по-дълбоко във завивките.Стискам очи, силно, с надеждата, че когато ги отворя, навън ще е топло и зелено.
Когато се разсъня, пораствам. Оправям се на бързо и хуквам на работа.Там съм сериозна. Не винаги.
Когато онзи нахален котарак се домъкне на нашата тераса, излизам да си поприказвам с него.
Не ти се вярва , че знам котешки, ама аз знам...Наистина! Разказва ми за живота по покривите, за птиците, за това, че и на него му се иска да лети, нищо че е един възрастен сиямец.
Аз го успокоявам, че и аз искам да летя, нищо че съм един средностатистически човек. Решаваме някой ден да полетим заедно.
После той си отива, защото има и други задължения. А аз се прибирам и ставам пак много делова.
Веднъж едно водно конче беше решило, че не е много хубаво ,дето съм такава сериозна и влезе при мен през прозореца. Беше синичко.
Кръжеше около китайската роза и ме усмихваше.
Понякога гледам "Красавицата и Звяра" и плача. Не че понякога ,когато го гледам ,плача. Винаги плача, когато го гледам. Но го гледам само понякога. Не всеки ден.Има и други неща, за които да плача.За лястовичките.Които си имат гнезда над прозореца ми. И си отидоха.
За дъжда, за който никой не мисли...Дали е лесно да си дъжд, според теб? Според мен-не. Хората никога не са доволни...Ако те няма- суша било, защо те нямало, ако завалиш...защо валиш...мрачно им било...А аз съм дъжд понякога.И плача.
Обичам дъвки "Хуба Буба" . И ти ми се смееш, защото издували бузата ми и съм приличала на петгодишна.
А когато готвя си се представям като Пепеляшка. Не че имам нещо против да ти готвя...по забавно ми е, просто.
Когато съм под душа,си представям, че е дошъл световния потоп.
Когато слушам музика,измислям филм по нея.
Когато пуша , си мисля, че трябва да спра.
Когато рисувам, създавам нови светове.
Когато ме любиш, съм наистина твоя.
Когато пиша съм себе си.
Когато ти се сърдя , никога не е наистина.
Когато си ми сърдит, ми се плаче.
Когато пея си представям, че имам талант за това.
Когато чета не съществувам в този свят.
Когато те обичам, мисля, че сърцето ми ще се пръсне от обичане.
Когато те мразя,се заяждам с теб.После плача.
Когато спя, оставям леглото без чаршафи.
Когато се разхождам се влача безобразно бавно, за да разгледам всичко по пътя.
Когато ми е студено, най-студен ми е носа.
Когато ти правя кафе, слагам малко индийско орехче.Ама ти не знаеш. Затова се чудиш защо моето е най-хубавото.
Когато ям шоколад си мисля колко малко му е нужно на човек, за да е щастлив.
Когато мълча, просто ми се мълчи.
Когато ми е смешно, се заливам от смях на всичко.Дори и на облаците, които придобиват смешни форми.
Когато слушам гласа ти, пулсът ми се учестява.
Когато...те няма...
аз съм същата...но без теб...