Вече свършиха всички любовни поеми.
Под безцветните думи прозират тъги.
Всеки знае - моретата стават солени
от сълзи на русалки, обичащи принц.
Ала никой не вярва в това.
То е приказка.
Романтична измислица с тъжен край.
Но пък страшно боли.
Боли като истинско.
И човърка сърцата със остра игла.
Само ние го знаем - бивши малки русалки,
днес - съвсем обичайни жени.
Но мълчим и заключваме във очите си тайната
на онези несбъднати полудетски мечти.
Кой ни даде нозе... защо ни послуша?
И защо премълча, че няма любов?
Как се диша без обич?
Как се диша на сушата?
Кой открадна вълшебството? И защо?
Тишината мълчи. Няма отговор.
Само
за миг въздухът става ужасно солен
от сълзите на бивши русалки,
които си нямат
нито обич,
ни дом,
нито принц,
ни море...
