След вятъра небето е прозрачно.
Изгубило е всичкия си дъжд.
Опитвам се през облак да прекрача
във този свят - нелеп и чужд.
Опитвам се да бъда като... всички.
Но нещо малко все не ми достига.
Във вените ми тихичко се стичат
сълзи на кораби, звезди и миди.
И няма никой, който да умее
да чуе всичко, дето му разказвам.
Изгубвам се във промеждутъка.
Човекофея.
Едната половина е по-празна.
И все не мога да открия мястото,
в което да поискам да остана.
В сърцата на човеците е тясно.
И с ръбчета, които правят рани.
Избирам да остана в Тишината.
Но със една идея по-щастлива.
Защото вече знам, че с вятъра
дъждът, илюзиите и лъжите
си отиват.
