08.03.2011
Той винаги е нежен. Като гръм.
Връхлита върху мен и ме стопява.
Не зная истински ли е, или е сън.
Или във себе си го припознавам.
Измислям му хиляда имена
и после ги забравям. Да не плача.
И после се опитвам да летя
с прозрачната наивност на глухарче.
Но все не ми достигат ветрове...
Или тежа от имената му по мене.
Или тежат парченцата сърце,
които той забрави да си вземе.
04.03.2011
Когато Пролетта целуне миглите ми
и свърши този сън, най-зимният от всички,
градините във мен ще се разлистят,
пречистени за ново. За обичане.
Тревите ще заместят ледовете.
Дъждът ще пее и ще носи птици.
Обиденото слънце ще засвети,
поръсвайки света ми със искрици.
Ще нацъфтят дърветата, а ветровете
ще бъдат топли, дъхави и южни.
Когато свърши този сън, ще стана цвете.
Сега сънувам своето събуждане.
02.03.2011
От толкова безкрайна белота
изгубих всичките лета, които имах.
Морето се напълни с тишина.
С мъгливи утрини. И дълга зима.
А ние с песъчинките мълчим.
Мечтаем си за мидичка, в която
да се затворим с няколко сълзи.
Да станем перлички. Или пък лято.
Но в тази безпределна белота
пътеките се губят и изчезват...
Остава спомена за стъпки по брега.
А после...нищо. Само бездни.
25.02.2011
"Не си човек. Човеците са лоши."
Напълно ти повярвах за това.
Какво обаче съм, не зная още.
/Или не искам да го разбера./
Накара ме да се почувствам...странно.
Първо - обичана. А после - сувенир.
Една безсмислена, неструваща награда
от някакъв измислен твой турнир.
Спечели ме, порадва се и ме забрави.
Така де... с рицарите е така...
/Понякога се лъжа, че са ангели
и даже ги сънувам със крила./
Сега обаче всичко ми е ясно.
Не всичко, но почти. Добре.
Не знам къде обаче ми е мястото.
Ти знаеш само, че не е при теб.
24.02.2011
Побеляха небетата. Снеговете тежаха
върху своите лодки от ледени облаци.
Някой стана студен. Като северен вятър.
Заваляха от горе парченца необич.
Някой късаше всичко. И затрупа пътеките.
Затрупа света. Вледени ми надеждите.
Всяка обич затихна, превърната в ехо.
Но под всичко остана една капчица нежност.
За да може от нея посредата на зимата
да пробие снега подранило обичане.
Без да чувства студа. Но ужасно ранимо.
Едно бяло, наивно и...тъжно кокиче.
21.02.2011
Любов ли е когато те измислям
по-съвършен отколкото си всъщност,
когато не те искам...и те искам.
Когато ти си чувството за 'в къщи'.
Когато те изплаквам безпричинно
и въпреки причините те оправдавам,
когато нямам сили да съм силна,
но някак си успявам да остана,
когато се пропуквам от гласа ти
/и после се запълвам със мълчания/
когато търся безпосочни пътища
и си поставям нови разстояния,
когато те зазиждам вън от мене
и после цялата се сривам. Да те пусна.
Когато губя себе си в безвремие
и после осъзнавам, че е късно...
Любов ли е, когато не заспивам
и те сънувам със отворени очи,
а в мен вселените избухват и се свиват,
и после се превръщат във сълзи.
Любов ли е когато се ранявам
сама със моите безброй защо-та,
а отговорите им винаги ги няма,
освен един. Любов е.
19.02.2011
Ти знаеш ли...приличаш ми на дъжд...
Пристигаш ненадейно и внезапно.
И после си отиваш. Изведнъж.
А аз оставам на прозореца.
И те очаквам.
Понякога се бъркам. Припознавам те
във собствените си сълзи.
Таванът ми е целият от облаци,
а зад стъклата
...там не вали.
Изобщо не вали.
Във мен капчуците не спират да те пеят.
Далечен. Мой. Красив. Дъждовалежен...
Ритмува с тебе всеки дъх сърцето ми.
И спира за секундичка. От нежност.
15.02.2011
Пак ли тръгнах след Белия Заек?
Пак ли в дупката скочих сама...
Пак съм станала толкова малка,
че не мога да стигна ключа...
По-добре е...Когато пораствам
от сълзите си правя морета.
И ми става горчиво и тясно
на земята. И малко - в сърцето.
Вече имам дванайсет дузини
от усмихнати чеширски котки.
Но не зная как да премина
зад вратата, скрила Живота.
И се лутам в Света Наобратно,
и се спъвам във чудеса...
И си вярвам, че там ме очаква
един влюбен във мен
Луд Шапкар.
12.02.2011
Топи се слънцето...Прилича ми на мед.
И лепне по езика на небето.
От някъде изтичат ветрове
и бързо се умилкват във ръцете ми.
Не зная залеза ли точно е това,
което влива мене толкова обич,
но ... нямам думи да се изразя...
красиво ми е чак до невъзможност,
такова ми е... обич до побъркване...
И не към теб, а просто ей така...
такава обич, цялата настръхвам...
и имам нужда да я подаря...
11.02.2011
Момчетата със счупени сърца
и тези, дето не умеят да се влюбват,
и другите, заключили сълза
в окото си
когато свършва филма,
онези, дето ни болят,
и тези, дето нараняваме,
момчета с неизвестни имена,
момчетата, които не забравяме,
момчетата, които от деца
са истински мъже - мъжете в къщи,
и другите - в разглезения свят,
които имат всичко и се мръщят,
момчетата с охлузени ръце,
които стават принцове,
щом ги обикнеш,
момчета, за които 'не'
не е възможен отговор
/така че - свиквай.../;
момчетата, които си отиват
и цял живот ги чакаш да се върнат,
момчетата, които са красиви
във своята саморешена стръмност,
нахалните момчета,
лошите,
добрите, тихите,
далечно-чужди,
момчетата от будните ти нощи
и тези, след които се събуждаш
с избодена от плач душа;
момчетата, които я лекуват;
момчетата, които те мълчат;
момчетата, които не сънуваш;
момчетата, удобни като рамо,
момчетата, добри като надежда...
Те всички имат нужда само
от нежност...от мъничко нежност.
09.02.2011
Сънувам някакви объркани неща...
Зелено слънце, птици от хартия,
и "Всичко живо е трева",
и пълни със звезди саксии,
и някакви човеци без лица -
не се познаваме, но ги обичам.
А после се събуждам. И мълча.
А сънищата тихичко изтичат
под миглите ми, със дъха ми...като дим.
И ми е празно. Но красиво празно.
Отказах се да вярвам във мечти.
И спрях да плача. За разнообразие.
06.02.2011
Понякога си мисля, че ме няма...
Или поне не съм във този свят.
Живея отстрани. И наблюдавам.
И то ми стига, за да се боля.
А се боля от някакви обичания,
които няма на кого да дам.
Преди си мислех, че да бъда ничия
е равно на огромна свобода.
А то отблизо е съвсем като решетка.
Заключена съм в себе-си-затвор.
И упорито шия трънчета по клетката,
за да не влезе никой тук...А кой...
А кой ли би поискал да го пусна
в най-тъмното Далеч на моя свят.
И ставам по-далечна...и замръзвам.
И ми е все едно, че се боля.
04.02.2011
В прозорците изгрява Петък Вечер,
препила със бръмчащо електричество,
със погледи на влюбени момчета
и със усмивките на влюбени момичета.
Горещо и е. Нищо че под нулата
показват термометрите на синоптиците.
На нея и е топло. И танцува
пристъпвайки едва-едва по жиците
протегнати между разголените клони,
между комините, подобни на лули,
между облечените със пране балкони
и зимните подсмърчащи стрехи.
А уличните лампи и доливат
оранжево-мъглива светлина...
И тя изглежда още по-красива
във своя малък февруарски танц.
Понякога градът ме омагьосва
с внезапните си тайни измерения.
Вълшебната му пръчка ме докосва
и ставам болна. От въображение.
02.02.2011
Затихваш... Тихо ме болиш...
Безшумен си съвсем като сълза.
В дълбокото на моите очи
се дави някаква отчаяна мечта.
Спасителните пояси ги свърших.
Останаха ми котви. Много тежки.
Не зная как да я спася. И също
не зная няма ли да бъде грешка.
Мечти-удавници си имам много.
Те са солта във всичките ми рани.
Напомнят себе си. Напомнят болката.
И любовта, която не остана...
Да я спася ли... Глупава мечта!
Защо избра при мен да се удави...
А ти си тих...съвсем като сълза.
Болиш ме тихо. И не преболяваш.
30.01.2011
От както няма кладенци, не те гадая.
Освен по полета на птиците в небето.
По знаците на мнимите случайности.
И по следите ти в сърцето ми.
Понякога се бъркам и се губя
между беззвучието ти, което плаши
и моята неправомерна лудост,
назъбена от счупените чаши.
И ставам друга. И не се познавам.
Боля се силно. (Тебе те изплаквам.)
Руша се цялата. А после разпилявам
разбитите парченца от душата си.
А всъщност всичко от което се нуждая
е да ти преповтарям тихо, до отмала
че те обичам, чуваш ли, обичам те,
и цялата съм обич, цялата...
И за това съм страшно нелогична,
и глупава и лоша и горчива...
Защото те обичам. И обичам. И обичам.
До края на света. И до безсилие.
28.01.2011
Момичето със приказките днес го няма.
Не ти разказа най-красивата от всички.
Разбра, че нямаш нужда от разказване.
Нито пък имаш нужда от обичане.
И просто си отиде мълчаливо
от твоя свят (от който я болеше).
Научила се е да си отива.
И друг път си е тръгвала по спешност.
След нея има други. Тя го знае.
И точно за това не и е мъчно.
Те също знаят приказки. Или не знаят.
(Ако не знаят, ти ще ги научиш.)
Това е нещо просто обичайно
под земното безизразно небе.
Момичето със приказките днес го няма.
И всичко е наред. Съвсем наред.
27.01.2011
И тебе ще изплача. Няма страшно.
По-лошото е, че болиш отвътре...
че цялата съм тъмна, пуста, прашна,
изгубена между нощта и утре.
Наивна съм до глупост. И го зная.
Но все не съумявам да съм друга.
Все чакам приказката, на която края
ще бъде хубав. Просто хубав...
Но явно все не случвам разказвача,
който ще може да ми я напише.
Сега и тебе трябва да изплача.
А толкова мечтаех да подишам
в ръцете ти, които не докоснах,
да те целувам после. До без дъх.
Но сигурно така съм омагьосана...
А те обичам...както никой друг.
26.01.2011
Ти не обичаш мен, знам. Не обичаш мен.
Обичаш начина, по който те обичам.
Обичаш тъжното ми есенно небе
със облаци от посивели стихове,
които никога не би прочел
не би разбрал
на би усетил
Обичаш тихата ми самота
в която се разлиствам
като цвете
обичаш начина по който се усещаш
когато те обичам мълчаливо
обичаш непонятната ми нежност
която отдалече те опива,
обичаш да ме има в твоя свят
и през очите ми да виждаш себе си,
обичаш чувството, че аз съм там
дори когато съм объркано-далечна...
Обичаш моето 'обичам те' и болката
когато казвам, че ми липсваш...
Обичаш чувството да бъда твоя.
Но мене не... не ме обичаш...
25.01.2011
Защото те измислях по-добър,
ти беше по-добър, поне за малко.
А след това светът се счупи и
видях от другата страна на огледалото.
Видях и теб, и себе си видях -
ти - най-обикновен. А аз - глупачка.
Светът повдигна тъжно рамене
и ме помоли само да не плача...
Макар, че знаеше, че няма да успея.
И всъщност знам, че му е все едно.
След три минути ще забрави. Ще се смее.
А аз ще вярвам в някаква любов,
която просто няма как да съществува
в отломките на този грозен свят.
Ако извикам, кой ли ще ме чуе...
Я по-добре да пазя тишина...
