6.01.2011
Понеже няма как да се създам наново
от всичко старо, натрошено в мене,
изяждам ябълката, заедно с отровата.
И без това не вярвам, че съм Феникс.
От пепелта едва ли ще изригна
с по-хубави криле. И по-летящи.
И нямам кръстница, която да ме вдигне.
Не всички са щастливи Пепеляшки.
Сега умирам. Просто ще ме няма.
И не заради мащехата с огледалото...
Просто загубих всичката си вяра.
И ми е нужен край. Преди началото.
8.01.2011
Момичето, което си отиде,
беше забравило че може да не плаче.
То носеше в джоба шепа мидички,
парче Луна, мелодийка и зарче.
Но пък не помнеше изобщо как се вярва
на Любовта. И малко го болеше
от всичките безброи празни гари
и влаковете за Ужасно Надалече.
Момичето, което си отиде,
не знаеше, че няма да се върне...
Защото ще се влюби. Ще обича.
Ще бъде истинско. И малко трудно.
И хубаво...По-хубаво от всичко,
което си е измечтавало отдавна.
Момичето, което днес обича
не иска нищо. Само да остане.
10.01.2011
ПРЕЗ ДЕВЕТ ЗЕМИ В ДЕСЕТА
Там някъде, ужасно надалече,
където всички планини започват,
където всички тънкокрили вечери
се свиват в малка, тъмносиня точка,
където са началото на зимата
и всички краища на седемте морета,
където птиците заспиват по комините
и стихва влюбения шепот на сърцето ми,
там някъде, където нищо няма,
освен безвремие, безразстояние...
те скривам в себе си...
Теб скривам само.
В Десетата Земя. На обичта ми.
14.01.2011
Понякога сутрин
стаята ни е като чашка на лале,
затворило листенцата си, срамежливо.
Отвън прозира розово небе,
събудено почти, почти мъгливо,
а аз все още сънена, разрошена и боса
се чудя пиеш ли кафе изобщо
и си задавам глупави въпроси
и си броя жирафите по нощницата
а после, мисля си, че все пак пиеш,
не знам със мляко или захар
и вече не броя жирафи
само лилии
които са поникнали върху чаршафите
и после ставам за да ти направя
кафе
преди да те събудя
или преди във двете ти ръце
да се престоря на заспала
непробудно
а после ти отпиваш
то горчи
но захарта е вредна, казваш
и ме целуваш дълго
и мълчим
и става сладко като захар
Понякога сутрин
не знам кое е сън
кое е истина
и за това не бързай да ме будиш
през следващите сто години.
16.01.2011
Любовта ми живее под наем
в наранени, самотни сърца.
Като спрат да болят, я оставят.
Да си търси пътя сама...
Тя си взема протритата раница,
две-три кърпички. За сълзи.
И прекрачва бодливата граница
на строшените си мечти.
Като плачеш, светът е размазан
и не виждаш къде вървиш.
Затова любовта ми навярно
все се блъска във разни стени.
Тя е толкова непохватна,
че понякога чак ме е жал.
Тръгва, връща се наобратно,
после спира. И тръгва пак.
Май започвам да я разбирам
тази моя наивна любов.
Уморена е от квартири.
Любовта ми си търси дом.
23.01.2011
Така започват всички чудеса -
с една Луна, огромна като обич,
със сините пътеки на нощта
и със звездичките, накацали над покрива.
Тогава стихват всички страхове
и всички думи нищичко не значат.
И става лесно като две и две
да бъдеш лек, невидим и прозрачен
и да разпериш тайните крила,
които денем криеш упорито,
да се усмихнеш на сънуващия град,
на себе си... и просто да политнеш.
Да минеш над заспалите алеи,
и над синеещите в здрача кестени
и просто да почувстваш, че живееш,
че си куплетче от една вълшебна песен...
Така започват всички чудеса...
и преживяват кратката си вечност.
И сигурно завършват пак с Луна -
огромна. И отчайващо далечна.
25.01.2011
Градът е много, много уморен.
Изправя се едва, аха да тръгне
но тръпнат старческите му нозе,
и пукат овехтелите му ъгли,
и скърцат ставите на тъжния живот,
пропити със бетон, съвсем втвърдени;
почти не вижда с дясното око,
и няма кръв, само асфалт във вените...
Сърцето му (през лятото - фонтан)
сега е просто празно и самотно.
Градът се чувства страшно остарял
и тъжно се оглежда в локвите.
Въздиша тихо и отново сяда
на старото си място край брега.
От лявото око изтича гларус.
И в тъмното прилича на сълза.
А после ще заспи. И ще сънува,
че не е град, а слънчев платноход.
Ще вдигне котвата си, ще отплaва
и леко ще помаха със платно.
