По есенните булеварди пада здрач.
Листата шушнат жълтата си песен.
Луната е случаен минувач.
А този град и е ужасно тесен.
Тя, всъщност, има цялото небе.
Но там понякога и е самотно.
И слиза в някое забравено градче
по керемидените покриви.
Пресича уморения площад сама.
Понякога говори с птиците.
Раздава им трошици топлина
от сребърното на зениците си.
А после си отива мълчешком
по улицата, дето води до небето.
Отключва тихо малкия си дом.
Застава до прозорчето. И свети.
