Февруарското бяло небе
се троши над земята полека
и завива със меки ръце
всички страшни и тъмни пътеки.
Тихо шепне под стъпките сняг.
И е бяло. Оттук до безкрая.
Мога дълго така да вървя.
Без да знам на къде. Без да зная...
Само шепичка снежни мечти
съм си взела. И всичката обич.
А в небето над мен се върти
една кръгла Луна. Като плоча.
И припява рефрен след рефрен
стара песен, ужасно любовна:
"Ако ти си отидеш за миг,
ще заровя лицето си в облак..."
