Това небе е толкова неистинско.
Прилича на небе от кадастрон.
По него акварелно са разплискани
хиляда тежки облака. А то
надвисва пълно с дъждове отгоре ми
и сякаш ще се срути над света.
А аз рисувам слънце по прозорците.
Кого ли лъжа...Ето - заваля...
Отмива от асфалта всички стъпки.
Отмива две човечета от тебешир.
Притичват капките и нещо си шушукат.
Изтривам слънцето. Оставям да вали...
(А ти довечера ме чакай под чадъра.
В джобовете си нося светлина.
Със пръсти двамата ще нарисуваме
една среднощна наша си дъга.)
