Дъждовният следобед сяда тихо
на перваза на прозореца отсреща.
Едно врабче го гледа, после киха
и на врабчешки промърморва нещо.
Дърветата мълчат.Какво да кажат...
Листата им са лъскави и мокри.
Протягат се надолу към паважа,
закърпил дупките с парченца локви.
Изглеждат някак безутешно тъжни -
тревата, улиците, птиците, градът...
Виновна съм и няма да се лъжем -
раздадох им от своята тъга.
Раздадох им от липсата ти, от сълзите,
от тихото, което е без теб.
Когато се завърнеш, ще опитам
да им направя слънчево небе.
