Паважно кафене. Сънлива уличка.
И бяла чаша с топъл шоколад.
На масата отсреща сяда тихичко
един замислен поглед с очила.
Във вестника му днес е много празно
и той чете очите ми с очи.
В прозорците на блокчето цъфтят мушката,
които не приличат на жени.
Да не тъгува погледът отсреща, се усмихвам.
И пиша статия за есенния дъжд.
Повдига вежди. И не е замислен.
А слънчев поглед на случаен мъж.
Превръщам се във кръстословица. Да не скучае.
А отговорите ми винаги са трудни.
Той мисли дълго. После пита чая си.
Но аз съм нерешима. И си тръгвам.
По стъпките ми става листопад.
А погледът върви след мен до светофара.
Не се обръщам. Знам, че е така.
И знам, че сигурно ще ме забрави...
