В тихия сумрак на стаята,
в тази мека, жълта светлина
аз стоя сама и те мечтая...
До кога...Не зная до кога.
Правя си театър на стената-
сенките на двете ми ръце
стават птица с вятър във крилата,
а стената става на небе.
После стават куче, зайче, лебед...
И на всички им измислям по история.
Всъщност, ако трябва да съм честна-
им разказвам как ще бъда твоя...
После театърът на сенките заспива.
А очите ми не искат да заспят.
В тях Луната уморено се разлива
за хиляда-и-безброен път.
Ти заспа ли? Мисля, че не си...
Някак си усещам, че си буден.
Но сега е време да заспим,
а в съня ми ти ще ме целунеш.
