Едно безкрайно меко привечерие
се спря на крачка от града.
Разпусна плитките, ръце разпери
и се превърна във жена.
Погали с пръсти клоните на кестена
и белите му цветове
пробляснаха (съвсем естествено)
като искра на тиха свещ.
Целуна каменната длан на моста,
разроши мигащия фар,
със устни след това докосна
соления, разнежен бряг.
След стъпките и всичко стихваше
и сигурно се влюбваше градът
в една вечерна, тайнствена усмивка.
В една невидима жена...
