Тя
стъпва тихо по лъчите на слънцето.
Тя
минава през залеза, спрял над града.
Тя
отключва вратата на облака.
Тя
се спуска обратно с дъжда.
Тя
потича със капките сребърни.
Тя
се плъзга по листата заспали.
Тя
целува на струйки ръцете ти.
Тя
със устни лицето ти гали.
Тя
попива в пръстта и във мислите ти.
Тя
носи тръпчив аромат на бадеми.
Тя
не знае коя е. Но в огледалото
Тя
безумно прилича на мене...
