Във кръчмата на старото пристанище
на маса дървена покрита със петна
приседна стар моряк, лула извади
и тихо тъжна песничка запя.
Брадата му бе бяла, снежно бяла,
като вълните на рзпенено море.
Лицето му-от слънце обгоряло
и брулено от силни ветрове.
Ръцете му-две чайки уморени
почиваха на дървения плот.
В очите му изстрадали и мъдри
бе нарисуван целия живот.
Как стана тъй,уж беше шумно,
а всичко постепенно замълча.
-Хей, капитане!-викна някой
-Попей, да чуем песента!
И младите извадиха китари,
а старият моряк застана прав.
Гласът му уморен и леко дрезгав
над масите като магия се разля.
Той пееше за своята любима,
за своя дом, за своето море,
за корабите, старото казино
и южните далечни градове.
Той пееше.И тъжната му песен
го връщаше във миналите дни,
когато имаше жена любима
и две прекрасни дъщери.
Ала веднъж реши съдбата,
че много щастие горчи.
Отне любимата. Отне децата.
Домът му се превърна в руини...
...Сега танцуващите хора
не виждаха очите му добри.
А в тях след толкова години
отново пареха сълзи.
Последният акорд заглъхна.
Отново разговорът зашумя.
Морякът...сложи бялата си шапка
и тихичко потъна във нощта.
